— Има ли някаква история, свързана с това име? — хитро попита тя.
— Има. — Зелено-златистите му очи заблестяха под острите черни мигли.
Дженис притаи дъх от вълнение.
— Разкажи ми я — помоли тя.
— Ще ти я разкажа друг път — лениво изрече той. После притисна устни в нейните, за да я накара да замълчи.
Две малки камъчета внимателно бяха поставени върху наметалото й.
Дженис рязко се обърна и се протегна, опитваше се да се разсъни. Очевидно камъчетата бяха грижливо подбрани, защото бяха необикновени и по цвят, и по форма. Подарък, помисли си тя.
Любопитно извърна поглед към Джайън.
Фамилиерът вече събираше малкото им вещи. Първо цветето, което постави зад ушите ми… сега това. Колко странно. Но й стана драго.
Реши да не му го казва. Тайнственият начин, по който й даряваше тези малки подаръчета — може би щеше да се смути, ако му каже. Пъхна цветните камъчета в тайния джоб на наметалото си.
С ъгълчето на окото си Джайън забеляза приемането на даровете т’кан. И се зарадва.
— Явно тези неща са оставени от някой търговец, който често минава по този път през търговския сезон. — Той завърза чантата, в която беше оставил кратунката и някои от нещата за пътника, който щеше да мине след тях. — Когато стигнем другия свят, трябва да им благодарим и някак да им платим. Ще им изпратя нещо от Ма’ан.
Дженис усети тежестта в тайната преграда на наметалото си.
— Джайън, не трябваше…
— Няма защо, уверявам те. — Извърна се към нея. — След малко трябва да тръгваме.
Тя се протегна за роклята си и я облече. Преди да успее да я закопчае, той стоеше зад нея и нежно й помогна. Не можеше да спре да се учудва колко безшумни бяха движенията му.
И колко бързи. След като закопча роклята й, нежно й целуна ръката.
Тя му се усмихна.
— За какво е това?
— За всичко. — Двуцветните му очи блестяха от страст.
Дженис преглътна. Беше й трудно да свикне с прелъстителните му действия.
— Готова съм.
Лицето му грейна в усмивка. Повдигна вежда.
— Нима? — измърмори двусмислено. Тя едва успя да прошепне:
— Да тръгваме.
— Е, добре. — Бавно й се усмихна. — Докато спеше, открих, че пътечката в далечния край на тази пещера води направо в централната част на планината. Всичко, което трябва да направим, е да я следваме, така ще стигнем до входа на тунела.
— Радвам се, че не трябва отново да излизаме навън. Не ми хареса много това място.
— Съгласен съм — шеговито отвърна той, като погледна станалите корички от слънчевото изгаряне върху раменете си. Фамилиерите винаги предпочитаха удобството пред необходимостта да преодоляват трудностите. Дори правеха така, че твърдият под да изглежда мек, докато се протягаха върху него.
— Макар с теб тази пещера да изглеждаше съвсем различна от това, което е.
Дженис разтвори устни при милия и напълно неочакван комплимент. И нежно докосна ръката му.
— И за мен, Джайън.
Той леко кимна в знак на благодарност. После пое ръката й и я поведе.
— Бъди внимателна. Върви по моите стъпки… Някои от скалите пропадат, има безкрайни шахти под тях.
Последва съвета му. След всичко, което бе направил фамилиерът за нея, тя знаеше, че на думите му може да се вярва.
— Вече не са на Ганакари, господарю.
Карпон изгледа с презрение водача на елитната група.
— Как е възможно? Направи ли каквото ти казах? Изпрати ли още воини след тях?
— Да, господарю.
— Тогава как този невъоръжен мъж, натоварен и с жена, успя да избягат от хората ти?
— Не знаем. Всичко, което знам, е, че някак са влезли преди нас във втория тунел. Няколко търговци са ги разпознали на входа. В недоумение съм и не мога да си го обясня.
— Глупак. Трябва да има някакво обяснение!
— Освен ако той може да лети като крилато чудовище и е прелетял над долината с велд.
Карпон се замисли… Не, беше невъзможно дори за един фамилиер! А какво да каже за Дженис? По думите на всички тя все още беше с него. При мисълта, че е в прегръдките на фамилиера, кръв нахлу в главата му.
За зла участ не можеше да се направи нищо. В този момент вероятно се намираха до входа на другия тунел и проследяването им щеше да е много трудно, ако не невъзможно.
Така да бъде.
Беше загубил Дженис, но все още имаше кралството. Сделката не е лоша, реши той. След време, когато имаше повече власт и войници, щеше да тръгне по следите й и да вземе това, което беше негово.
Разклати стъкленицата с кехлибарената течност в ръката си. Засега щеше да се задоволи да упражнява властта си върху страната.
И върху всички фамилиери, които успееше да залови.