Той вдиша и издиша дълбоко, опитвайки се да потуши гнева си.
— Знам, че имаш много камъни — цялата таверна и вероятно вече три четвърти от населението тук го знае.
— Какво искаш да кажеш?
— Какво те накара да извадиш тези камъни, Дженис?
— Помислих си…
— Не, не. Направи ни прицел за всеки главорез в района.
Не беше се сетила за това.
— Олеле! — Тревожна въздишка се изтръгна от устните й. — Нямам много опит в тези неща.
— И аз това забелязах.
Имаше предвид не само камъните. Очите й заискриха гневно при коментара му.
Изведнъж Джайън осъзна, че го е разбрала погрешно.
— Дженис, исках да кажа…
— Знам какво искаше да кажеш. — Извърна се с гръб към него. Той се опита да сложи ръка върху рамото й, но тя я избута. — Искам да се изкъпя и да си почина, Джайън.
— Добре. Ще отида до търговеца, за когото спомена собственика и ще си купя дрехи. След това ще бъда долу в голямата стая, ако се нуждаеш от нещо. Заключи вратата след мен и не отваряй на никого.
Той понечи да тръгне.
Дженис го спря.
— Ще ти потрябват камъни. — Тя протегна препълнената си шепа с прозрачни камъни.
Джайън се поколеба, не искаше да ги приеме.
— Освен ако не предпочиташ да си платиш по друг начин? — Тя изви прелъстително вежди. — Може би този търговец също е жена.
Подигравката й го улучи. Джайън й отправи възмутен поглед, но взе скъпоценните камъни.
— Ще ти ги върна, когато стигнем Авария.
— Искаш да кажеш, когато ти стигнеш Авария. Трябва да тръгнем по различни пътища, Джайън. — Дженис не долови болката, която му причиниха тези нейни думи.
Джайън се поколеба на прага.
— Ще разговаряме по-късно за това, таджа — каза той и тихо затвори вратата след себе си.
По-късно откри Джайън да седи сам на една маса в таверната.
Очевидно никой не дръзваше да се домогне до пълния му джоб и да се приближи до него, защото настроението му беше доста мрачно. Около него трептеше аурата на внушителна сила.
Преценявайки го от разстояние, Дженис беше поразена от това, колко загадъчен може да бъде Джайън, колко многообразни черти притежаваше неговият характер. И макар тези черти да изразяваха вярно неговата същност, в сърцевината й бяха силата и властта.
Беше го виждала смел, решителен, весел, игрив, възбуден, любящ или заинтригуван. Но никога такъв… Опасно тъжен. Дженис потисна мисълта, която я смути.
Видя, че беше си купил и облякъл тъмнозелено наметало, бяла риза и черни ботуши. Нима беше възможно — изглеждаше още по-обаятелен в простото си облекло.
Джайън вдигна изненадано поглед, когато тя се приближи до кристалната маса.
— Нещо не е наред ли? Разбрах, че искаш да почиваш.
Тя дръпна кристалния стол и седна срещу него.
— Промених решението си. — Истината беше, че мисълта да бъде далеко от него терзаеше душата й. След като се изкъпа, тя се опита да почине и заспи, но не можа.
Дженис разсъждаваше какво беше спечелила като напусна Ганакари. Постигна най-важното — свободата си. С тази свобода дойде болката, че познава Джайън. Че ще го напусне.
Нищо не става, без да се плати някаква цена, тъжно си мислеше тя. Но не съжаляваше. Имаше смело сърце. Родът на майка й беше горд.
Джайън потопи парче плод в сладък крем и й предложи вкусната хапка. Тя поклати глава. Нямаше апетит.
Той отхапа с наслада от сочния плод. Както всяко друго нещо, което правеше, и това просто движение предизвикваше копнеж у нея.
Той я наблюдаваше през булото на спуснатите си мигли. Като котка, която замисля нещо. Посегна към рога с кийран и отпи голяма глътка от питието.
Постави рога на масата, взе друго парче плод и заговори меко:
— Както знаеш, насочил съм се към Авария.
— Да, зная.
— Ако си спомняш, бях ти споменал, че има само един път за моя роден свят, Ма’ан, и той е през Авария.
— Защо е така? — полюбопитства тя. — Със сигурност мистиците на чарл могат да отворят за твоя свят толкова тунели, колкото пожелаят.
— Имаме споразумение. Правим изследвания за тях, а в замяна входът за Ма’ан е пазен от Висшата гилдия и непрекъснато охраняван от рицарите на чарл.
— Звучи много несправедливо, не е във ваша полза.
Джайън иронично се усмихна.
— Вероятно, но гилдията не мисли така. С времето вярата ни в тях се възвръща, фамилиерите и магьосниците са естествени съюзници. Може да се каже, че сме свързани както светкавицата и гръмотевицата.
Дженис знаеше кой е светкавицата — чарл. А това означаваше, че Джайън е гръмотевици. Преди да успее напълно да си обясни това загадъчно сравнение, се зачуди защо фамилиерите се нуждаят от подобно споразумение. Попита го.