Тя му отправи подозрителен поглед.
— Нашите хора обичат да идват тук — копнеят да ги поканя. — Той игриво й намигна. — Наистина.
Можеше да разбере защо. Освен самият палат, и мястото беше приказно, фамилиерите имаха око за детайла и това личеше във всичко — прелестните коприни, мебелировката, изобилието от цветове и форми.
Имаше разни чудати местенца, където можеш да се загубиш. Скрити беседки. Тайни пещери. Пълни с изненади подземия и мистериозни спираловидни стълбища.
Дженис забеляза, че спалните бяха подредени пищно, без да са натруфени или помпозни. Всичко излъчваше култ към насладата и удобството. Леглата и мебелите бяха ниски и разпръснати, отрупани с възглавници.
Явно фамилиерите обичаха багрите — в една от спалните Дженис преброи двадесет и пет различни материи! Всичко беше изящно съчетано. В Ганакари, дори в кралския дом, нямаше такова богатство, защото подобни материи бяха извънредно скъпи и редки. Никога не беше виждала такива жизнерадостни цветове! Те сякаш пееха и повдигаха настроението й.
— О, Джайън! Божествено е! — Възклицанието се изтръгна от устните й, щом зърна от един прозорец градина с океан от разцъфтели цветя и плътна мека трева — всичко плуващо в облак от ухания и птича песен.
— Ще се върна на това място — закани се Дженис, — стига, разбира се, да го открия. — Тази къща беше проектирана за фамилиерите, които никога не се губеха, защото разчитаха на вродените си способности за ориентация. След безбройните разклонения и завои, по които бяха минали, Дженис наистина се съмняваше, че ще успее да намери отново каквото и да било.
Джайън се засмя.
— Както ти споменах, обожаваме такава сложност, но съм сигурен, че някак ще откриеш пътя и ще се върнеш. Ако наистина се загубиш, не трябва да се безпокоиш, аз ще те открия.
Именно това я тревожеше.
— А ако не искам да бъда намерена? — измърмори сърдито тя.
Той вдигна вежди.
— Как смяташ, трябва да отговоря на това?
Лицето й пламна от раздразнение.
— Джайън, трябва да поговорим сериозно…
Той я прекъсна като посочи през прозореца към едно малко дете, което спеше в градината. То лежеше на тревата, заобиколено от осем малки котенца, също унесени в дрямка. Джайън отново се засмя.
— Капнали са от игра.
Дженис не се сдържа и също се усмихна. Докато обикаляха палата, тя често се спъваше в многобройните котки, които тичаха навсякъде. Те се разхождаха и играеха сред хората, развеселяваха ги с неочакваните си пакости.
Тя забеляза, че всички котки имат двуцветни очи. Разбира се, и те бяха фамилиери.
— Не се ли боите, че може да издраскат децата? — Тя погледна към двете котенца, които се гонеха игриво. Едното неочаквано се нахвърли върху другото и двете пухкави топки се затъркаляха на кълбо.
— Да. — Той се смееше, докато ги наблюдаваше. — Те създават много проблеми.
— Сигурно ги дресирате?
Той сви рамене.
— Почти не. Обичаме да щуреят около нас. Те са палави и игриви, ние също. И в това ни е чарът, нали, Дженис? — погледна я с очакване той. Нямаше как да не се разсмее.
Той взе ръката й и я поведе към нови възхитителни неща. Тук тя долови миризма на вкусни ястия. Коремът й изкъркори.
Той се захили.
— Знаех си, че ще ти се прияде. Храната ни отначало ще ти се стори необичайна, но е доста вкусна. — Поведе я към един балкон и я настани на ниска масичка.
— Почакай ме, сега ще се върна.
Джайън се появи с огромна чиния с деликатеси. Малки сладкиши в засукани форми грееха в различни глазури. Дженис ахна при вида на малко личице с големи лазурни очи, представляващо курабийка. След миг позна, че това е нейното лице.
— Защо… как са го направили?
— По време на нашата разходка си минала покрай една от сладкарките. Направила ги е в твоя чест и за да те поздрави с добре дошла.
— Колко мило. — Тя вдигна възхитена малкото сладкишче с чудното личице на него. Готвачката я беше изобразила с очи, извити нагоре. Явно я бе видяла тази сутрин, когато се караше с Джайън на стълбите. Дженис избухна в смях.
Джайън взе курабийката с лика й, изкиска се и я лапна.
— Джайън! Аз трябваше да я изям.
— Ще имаш тази възможност, защото сладкарката е направила стотици за тържеството довечера.
— Какво тържество? — Тя взе друга курабийка, която подозрително наподобяваше на Трейд и я схруска. Не изчака да види строгото лице на аварианина, когато разпозна миниатюрната му главичка. Мисълта за това я накара отново да избухне в кикот.
Джайън я гледаше и й се радваше.
— Виждаш как е при нас, Дженис! Винаги има нещо щуро, което да те забавлява.