— Мм… Спомена за някакво тържество, Джайън. — Тя забеляза, че той не отговори на въпроса й.
— А, да. — Той се изтегна върху възглавниците.
— Какво да. — Тя си взе нова курабийка. — А това кой е? — Показа му непознатото лице.
Джайън погледна над рамото й.
— Това е моят ютал, Х’райър, първият ми съветник. Ще се срещнеш с него тази вечер.
— На тържеството.
— Точно така.
— Джайън, за… какво… е… това… тържество?
Той оправи един дълъг светъл кичур от косите й.
— В чест на Трейд, новия герой на Ма’ан.
— Ох. Добре, че…
— И в чест на нашата сватба.
— О, не.
— Таджа — той си пое дълбоко дъх. — Тук имаме обичай…
— Не съм съгласна. — Тя върна обратно курабийката в блюдото.
Джайън се присегна, взе сладкишчето и го лапна. Намръщи се.
— Хората очакват това, писано. Не можех нищо да направя. Водачите на всички родове вече са на път за церемонията. Х’райър го е организирал без мое знание. — Той не добави, че бе принуден да одобри.
— Наистина ли? — Тя напрегнато се взираше в него.
— Да, ние винаги казваме истината. — Той я погледна през полуспуснатите си мигли.
— Тогава съжалявам, Джайън, но трябва да откажеш.
— Не мога.
Дженис въздъхна.
— Джайън, аз не…
— Моля те, Дженис. Ела тази вечер и се забавлявай. Бъди моя таджа. Ако направиш това за мен, утре ще обсъдим какво ти желаеш от мен.
Тя замръзна. Той отстъпваше. Наистина отстъпваше. Въобще не го очакваше от Стража на мъглата. И почти обеща да се съобрази с нейните желания, ако направи това за него. Фамилиерът отново я изненада.
— Сигурен ли си, Джайън?
— Да, сигурен съм.
Дженис си пое дълбоко дъх. Дължеше му тази услуга. Той бе спасил живота й хиляди пъти — без него тя никога нямаше да може да напусне Ганакари.
— Добре. После ще се разберем на спокойствие помежду си. Какво трябва да направя?
Зелено-златистите очи заблестяха триумфално.
— И никой няма да те изяде — прелъстително изруга той.
Той се закиска.
— Просто ела и се забавлявай… като моя таджа.
Тя го погледна подозрително.
— Това ли е всичко?
— Да.
— Какво ще стане, когато те установят, че няма брак?
Той улови същия кичур от косата й, който преди малко погали, издърпа го между устните си, сякаш беше стрък трева.
— Остави на мен да се тревожа за тези неща!
— Добре. След като си крал, ти трябва да се тревожиш за всичко — отвърна му тя.
— Правя го, Дженис, правя го. — Той я издърпа върху бедрата си и покри с устните си нейните.
Яниф и Реджар вървяха през гората по една древна пътека. Свечеряваше се и на Реджар вече му се искаше да се върне вкъщи при Лайлакс, която страшно започваше да му липсва. По лицето му се плъзна лека усмивка — сети се как тя често го подкачаше за нежната му привързаност към нея. Но какво можеше да направи — любовта беше ново нещо за него, и той й се отдаваше без задръжки.
По земята се стелеше дебел килим от сухи листа и заглушаваше стъпките им. Отвсякъде ги обгръщаше зелена, хладна тишина. Реджар с удоволствие се вслушваше в приглушеното потропване на ботушите им по покритата с борови иглички почва. Звукът им някак го успокояваше.
Изведнъж откри, че му е приятно да се разхожда с Яниф. Особено така — когато бяха спокойни и разговаряха за обикновени неща. Е, разбира се, нямаше намерение да споделя тези си чувства със стареца.
Яниф се усмихваше на спътника си, но фамилиерът не забеляза.
— Яниф, не смяташ ли, че за народа на фамилиерите ще настъпят по-добри времена? Не мога да спра да мисля за това.
— Всички мислим за това, Реджар. Но аз се уповавам на Джайън. Той ще ги опази от беди. Тревожа се единствено за слуховете около мистериозните планове на Карпон.
— Ти не усещаш ли нещо?
— Яниф често имаше прозрения. В миналото те многократно бяха предотвратявали какви ли не беди, надвиснали над Авария и Алианса. Не, нищо не съм видял. И това ме тревожи.
— А може би наистина няма нищо и всички правим от мухата слон. — Реджар вдигна поглед към върхарите, които се открояваха на фона на вечерното небе. Тъмните очи на Яниф стрелнаха младежа. Едно от най-важните неща, на които Реджар трябваше да се научи, беше да се съсредоточава.
— Вярваш ли?
Реджар хвърли изненадан поглед на стария мистик. Яниф го беше попитал дали предчувства нещо. Какво искаше сега?
— Яниф, знаеш, че дарбата ми ме измъчва.
— Мхм.
Реджар усети, че магьосникът си има нещо наум.
— Какво мхм?
Яниф махна с ръка. Този жест обикновено означаваше, че старият магьосник смята да говори. Реджар стисна зъби и се приготви за поредния урок по езотеризъм. А си беше мислил, че разходката ще е приятна! Така му се щеше поне веднъж да се пошляе, без да му се налага да философства. Яниф захихика.