— Защо да пропускаме тази възможност? Сигурен съм, че можеш да ходиш и мислиш едновременно, млади ми приятелю. Самият аз съм бил свидетел на много случаи, когато си го правил в компанията на разни млади дами.
Реджар пламна, осъзнавайки че не е прикрил мислите си от Яниф.
— Цял живот ти повтарям, че не притежавам дарбата на чарл.
Старият магьосник пак размаха ръка, потвърждавайки подозренията на Реджар относно темата на разговора.
— Естеството на дарбата идва отвътре. Ако вярваш, че не я притежаваш, тогава наистина си безсилен. И обратното, ако мислиш, че я притежаваш, тя оживява в теб.
Реджар примигна, когато чу думите на учителя си.
— Искаш да кажеш, че не проявявам дарбата си, защото вярвам, че я нямам?
— Ти никога не си я приемал и ето че си успял да я приспиш.
Реджар изсумтя недоверчиво.
— Не мога да се съглася с това. Искаш да кажеш, че ако кажа — да, ти живееш в мен, — той се потупа по гърдите — и тя ще се върне?
— По-сложно е и същевременно точно толкова просто.
Реджар вдигна черната си вежда и реши да подразни магьосника.
— Пак говориш в гатанки, Яниф.
Яниф изпухтя. Този Реджар…
— Не можеш да постигнеш тези неща само с едната мисъл, Реджар. — Поне не още.
— Не съм сигурен, че те разбирам, Яниф.
— Вземи за пример Стража на мъглата.
— Добре. — Двамата завиха по пътеката и навлязоха дълбоко в гората.
— Джайън никога не се колебае в силата си, понеже това не му е присъщо. Ето защо е толкова себеовладян. Силата му идва от инстинкта и той го знае. Той никога не се съмнява в себе си. — Яниф хвърли кос поглед към младежа. — И все пак той е фамилиер.
— Аз също.
— Не съвсем.
Реджар се взря в стареца. Действително, не съвсем.
— Искаш значи да кажеш, че щом разсъждавам върху вътрешната си мощ, съм безсилен?
— Не съвсем.
Магьосникът го мотаеше. Реджар отпусна ръце отвратен. Не притежаваше достатъчно търпение за тези уроци, които само го объркваха. Но блестящите очи на Яниф не се откъсваха от него.
— В природата на чарл е да се съмнява и да разсъждава върху всичко. А ти си един чарл.
— Ти така казваш — сърдито отвърна Реджар.
— Така е наистина.
Реджар стисна устни с досада.
— Тогава как бих могъл да балансира в двете си половини? Чарлът разсъждава, фамилиерът действа инстинктивно.
Двамата се наведоха, за да избегнат един нисък клон. Изведнъж пред тях се разкри горско езеро. Мъжете спряха на брега му и се загледаха в спокойните води.
— Трябва да се научиш да използваш онези качества на всяка от половините, които ще са ти най-полезни в даден момент. Не е лесно да постигнеш това, ала е много важно.
Реджар не отвърна, взрян в неподвижната повърхност на езерото. Водата, беше му казвал Яниф, винаги крие тайни. И понякога може да породи невероятни прозрения, Той лениво се зачуди дали учителят му го е довел случайно дотук и дали случайно е подхванал този разговор.
— Ако смяташ да ме питаш това, мисля, че вече знаеш отговора. — Яниф гледаше втренчено пред себе си.
Реджар въздъхна тежко.
— И как става това? — тихо попита той. — Как да постигна тази вътрешна хармония?
Устните на Яниф се извиха многозначително.
— Трябва да разчиташ на инстинкта на фамилиерите и да му се оставиш да те води. Мистичното израстване идва от вътрешно себеразкриване, не от влиянията на външни сили. Мощта никога не трябва да се бърка с обикновената сила. Способностите ни могат да катализират скритата ни мощ, стига да им дадем тази възможност. Това е истинската сила на чарл.
Реджар се замисли над думите на учителя си, а синьо-златните му очи отразиха повърхността на водата. Фамилиерът в него можеше да съживи…
Мощта.
Инстинктът и силата на чарл…
Разноцветните му очи на фамилиер засияха, когато той започна да разбира. Събуди силата на волята си и чрез нея отключи скритите си сетива, позволявайки на знанието да премине през него като вода. Най-сетне позволи на инстинкта си да го отведе към дома му.
Нещо сякаш потръпна в него… Някакво дълбоко закътано знание, което започна да изплува на повърхността. То тръгна от кухината в стомаха му и се изкачи по гръбнака, разливайки се сега по цялото му тяло. Започна да нараства, растеше, растеше това вътрешно чувство и го изпълваше! През тялото му мина гъделичкаща вибрация. Разноцветните му очи заблестяха все по-силно и по-силно, сякаш в тях се събираше огън. Плътта му засмъдя. А гората наоколо буквално се тресеше! Вятър фучеше между стволовете, а по небето се кълбяха черни мъхнати облаци. Тогава земята потръпна под краката им.