Наддумване (Руска приказка)

Николай Райнов Наддумване Руска приказка

Срещнали се на пътя гражданин и селянин, и двамата бъбрици.

— Ей, селяко, откъде си?

— Отдалече, господарю, много отдалече.

— Откъде отдалече? Няма ли вашият град име?

— Има си име като всеки град.

— Как му е името?

— Там е работата, че не е град, ами село.

— Какво село?

— Селско село, със селяци населено.

— Та кажи му името де!

— Когато са го кръщавали, не съм му бил на кръщенката.

— А не си ли му чул името?

— Не съм чул.

— Как да не си? Нима си глух?

— Не съм глух. Надалеко чувам.

— Че как може тогава да не си чул?

— Ако бях чул, щях да бъда на магаре или на муле.

— Ами голямо ли ви е селото?

— Не съм го мерил още.

— Колко къщи има?

— Колкото да събере всички селяни и да остане място за един гражданин.

— Къде е това място за гражданина?

— На гробищата.

— Ами земята ви ражда ли?

— Не ме е още канила да кръщавам, та не знам.

— За жито те питам, байно, за жито!

— Е, та що? За какво жито питаш? За сурово ли, или за варено?

— Питам те, плодородна ли ви е земята? Никне ли много жито по нивята ви?

— Ако не посееш, сто години чакай — нищо няма да поникне.

— Друго питам аз.

— Че и аз друго ти отговарям.

— Питам те, силна ли ви е земята?

— Не съм се борил с нея.

— Ами богати ли ви са селяните?

— Който има, богат е. Който няма, сиромах е.

— Какъв имот имате и по колко?

— Жито — цели хамбари, овес — цели чували, ръж и царевица — на купища, ракия — цели бурета, памук — на денкове, а пръст и пясък — колкото искаш.

— А ти защо ходи в града?

— Скъпо нещо да си купя: една крина грах.

— Виж, това е хубаво.

— Ба, не е яко хубаво.

— Защо да не е?

— Върнах се пиян, та го разсипах.

— Виж, това е вече лошо.

— Ба, не е много лошо.

— Че защо?

— Разсипах крината, а нагребах две.

— Това, виж, е вече хубаво.

— Ба, не е много хубаво.

— Че защо да не е?

— Посеях грах, но порасна рядък.

— Това вече е лошо, струва ми се.

— Хайде де! Не е кой знае колко лошо.

— Та защо?

— Рядък излезе, но с едри шушулки.

— Еее, това е вече много хубаво.

— Да имаш да вземаш! Не е дип хубаво.

— Защо бе, човече?

— Там е работата, че поповите свине почнаха да го тъпчат. Тъпкаха го, тъпкаха, та го изтъпкаха целия.

— Пази Боже! Това е лошо, селяко.

— Ба, не е много лошо: намира му се цяр.

— Какъв цяр?

— Ето какъв. Аз убих поповите свине и насолих две бъчви сланина. Крина грах — за две бъчви сланина: лошо ли е?

— Как ще е лошо? Дори много хубаво е.

— Да, но ти си мислиш така. Не излезе много хубаво.

— Защо?

— Защото поповите псета се научили да вадят от сланината. Вадили, мъкнали, вадили, мъкнали, додето измъкнали всичката сланина.

— Ах, проклетите! Това е много лошо.

— Лошо е, наистина, но не много.

— Защо?

— Аз убих поповите псета, одрах ги и съших на жена си кожух.

— Да й е честит. Виж, това е много хубаво.

— Тъй ти се струва. Не е много хубаво.

— Защо бе?

— Защо ли? Защото жена ми мина край поповия двор, попът се научил за всичко, хванал я, па й съблякъл кожуха.

— Ох, клетата жена! Това е най-лошото.

— Ба, не е. Най-лошото идва после.

— Тъй ли? Какво е то?

— Какво ли? Такова, че почнахме да се съдим с попа. Продадох сивия кон и червената крава за разноски — и попът пак ме осъди. Как ти се вижда това?

— За тебе — лошо, а за попа — добро, много добро.

— Тук имаш грешка. Не излезе и за него много добро.

— Че защо?

— Една нощ му подпалих купните сено и хамбара с жито.

— Ееее, това е било за попа много лошо.

— Тъй ли ти се струва? Никак не беше лошо за него.

— Че как тъй?

— Излезе, че попът бил продал сеното и житото на някакъв търговец в града. Попът не изгуби нищо, а мене пипнаха и ме затвориха.

— Ееее, братко, това вече не може да се каже, че е добро.

— Че защо да не е добро? Не излезе много лошо.

— Как тъй?

— Как ли? Ето как, приятелю. В затвора се научих да плета рибарски мрежи. Занаят научих, дето се казва; и то — добър занаят, нали?

— Много добър, то се знае. Един от най-добрите и доходни занаяти.

— Тъй ли мислиш? Ами ако ти кажа, че не е много добър?

— Защо да не е?

— Ще видиш защо. Плетох мрежи, плетох — изплетох за три години половин мрежа. И никой не поиска да я купи.

— Това вече не е хубаво, байно. Никак не е хубаво. Толкова труд — и то напразно.

— Така ли? Ба, приятелю, и тук сбърка. Добро излезе, макар и не съвсем.

— Защо?

— Като ме пуснаха от затвора, станах рибар. Ако беше купил някой мрежата, нямаше с какво да ловя риба. Разбра ли сега?