Веднъж, в самото начало, през първата ни колимска есен на 1937, работехме с него на каручка — на прословутия златен конвейер. Вагонетките-каручки бяха две, можеха да се откачат — докато коларят караше едната към съоръжението за промиване, двама работници едва смогваха да напълнят другата. За цигара нямаше време, а и надзирателите не разрешаваха да се пуши. За разлика от нас каруцарят пушеше огромна цигара, свита почти от половин пачка махорка (тогава още имаше махорка) и я оставяше на ръба на забоя — да си дръпнем.
Колар беше Мишка Вавилов, бивш заместник-председател на тръста „Промимпорт“, а Федяхин и аз бяхме забойчици.
Докато товарехме, без да бързаме, рудата в каручката, си приказвахме. Разправих на Федяхин за нормите, които са имали декабристите в Нерчинск според „Записките на Мария Волконска“ — по три пуда на човек.
— А колко е нашата норма, Василий Петрович? — попита Федяхин.
Пресметнах, излезе около 800 пуда.
— Даа, Василий Петрович, увеличила се е…
По-късно по време на глада през зимата, намирах тютюн — изпросвах си го, криех го, купувах го — и го разменях за хляб. Федяхин не одобряваше „търговията“ ми.
— Не ви приляга, Василий Петрович, не бива да го правите…
За последен път видях Федяхин през зимата, пред стола. Дадох му шест купона за обед, които бях получил същия ден загдето през нощта бях преписвал служебни документи в канцеларията. Красивият ми почерк понякога ми помагаше. Купоните щяха да изгорят — бяха датирани, Федяхин получи порциите. Седеше на масата и пресилваше от канче в канче „водичката“ — чорбата беше извънредно рядка, в нея не се виждаше нито капка мазнина… Кашата от всичките шест купона не можа да напълни дори едно половинлитрово канче… Федяхин нямаше лъжица и ближеше кашата с език. И плачеше.
Умря Дерфел. Френски комунист, работил в каменоломните на Кайена. Освен от глада и от студа, той бе измъчен и нравствено — не искаше да повярва как може той, членът на Коминтерна, да попадне тук, в съветска каторга. Ужасът му щеше да е по-малък, ако би бил единственият случай. Такива бяха всички, с които бе пристигнал, заедно с които живееше, с които умираше. Беше дребен, слаб човек, побоите вече излизаха на мода… Веднъж бригадирът го удари, удари го просто с юмрук — така да се каже, профилактично, но Дерфел падна и вече не стана. Той бе един от първите, които умряха, един от най-щастливите. В Москва беше работил редактор в ТАСС. Добре говореше руски.
— В Кайена също беше зле — каза ми той веднъж. — Но тук е много по-зле.
Умря Фриц Давид. Холандски комунист, сътрудник на Коминтерна, обвинен в шпионаж. Имаше прекрасна къдрава коса, дълбоки сини очи, устните му бяха като на дете. Почти не знаеше руски. Срещнах се с него в една барака, която така бе претъпкана с хора, че човек можеше да спи само прав. Стояхме един до друг, Фриц ми се усмихна и затвори очи.
Пространството под наровете бе наблъскано с хора до краен предел, трябваше да се чака, за да поседнеш, да клекнеш, сетне да се облегнеш на някой нар, на някой дирек, на нечие тяло и да заспиш. Чаках със затворени очи. Изведнъж нещо до мен рухна. Беше паднал съседът ми Фриц Давид. Той се надигна смутено.
— Заспал съм — рече уплашено.
Този Фриц Давид беше първият от нашата група, който получи колет. Изпратила му го бе жена му от Москва. Вътре имаше кадифен костюм, нощница и снимка голям формат на красива жена. Точно с този кадифен костюм той стоеше сега клекнал до мен.
— Гладен съм — рече, като се усмихваше и изчервяваше. — Много съм гладен. Донесете ми нещо за ядене.
Фриц Давид полудя и го отведоха някъде.
Нощницата и снимката му ги откраднаха още през първата нощ. Когато по-късно разказвах за него, винаги недоумявах и се възмущавах. За какво, кому е притрябвала чужда снимка?
— И вие не всичко знаете — рече ми веднъж един мой хитър събеседник. — Не е трудно да се досети човек. Снимката са я откраднали криминалните — за „сеанс“, както му викат те. За онанизъм, наивни ми друже…
Умря Серьожа Кливански, мой приятел от първи курс на университета, с когото се срещнахме след десет години в етапната килия на Бутирския затвор. През 1927 година го бяха изключили от комсомола заради доклада му за китайската революция в кръжока по текуща политика. Успял да завърши университета и след това започнал да работи като икономист в Госплан, докато обстановката там не се усложнила и Серьожа трябвало да напусне. Приели го с конкурс в оркестъра на театър на Станиславски, в който свирел втора цигулка — до ареста му през 1937. Беше сангвиник, шегобиец, иронията никога не го напускаше. Интересът към живота, към събитията — също.