В етапната килия всички ходехме почти голи, поливахме се с вода, спяхме на пода. Искаше се голямо геройство да спиш на наровете. И Кливански се шегуваше.
— Това е изтезание с жега. След него ще ни подложат на изтезание със студ на Север.
Предсказанието бе точно и то не беше хленчене на страхливец. В златната мина Серьожа бе весел, общителен. Ентусиазирано се стремеше да усвои езика на апашите и се радваше като дете, когато произнасяше с нужната интонация жаргонните изрази.
— Ей сега май ще откъртя — казваше той, изкатерил се на горния нар.
Обичаше поезията, докато беше в затвора често декламираше. В лагера престана да декламира.
Беше готов да раздели последното си парче хляб, по-точно все още го правеше… Това ще рече, че не доживя до времето, когато никой нямаше последно парче, когато никой с никого не делеше нищо.
Умря бригадирът Дюков. Не знам и никога не съм знаел името му. Той беше от „битоваците“, нямаше нищо общо с петдесет и осми член. В лагерите на „континента“ той бе от така наречените председатели на колективи, не че беше настроен романтично, но смяташе да „играе роля“. Пристигна през зимата и още на първото събрание дръпна смайваща реч. „Битоваците“ имаха събрания — та нали извършилите битови и служебни престъпления, също както и крадците-рецидивисти, се смятаха за „приятели на народа“, които подлежат на превъзпитание, а не на наказателни мерки. За разлика от „враговете на народа“ — осъдените по 58-и член. По-късно, когато на рецидивистите започнаха да им „лепват“ четиринадесета алинея от член 58-и — „саботаж“ (за отказ от работа), цялата тази алинея бе иззета от член петдесет и осми — по този начин за тях отпаднаха дългогодишните и разнообразни наказателни мерки. Рецидивистите винаги се считаха за „приятели на народа“ — до прословутата амнистия на Берия от 1953 година включително. Жертва на теорията и за Криленковата „гумичка“, и за прословутата „перековка“ станаха много стотици хиляди клетници.
На онова първо събрание Дюков предложи да поеме ръководството на бригада-та по петдесет и осми член — обикновено бригадирът на политическите беше от тяхната си среда. Дюков не беше лошо момче. Той знаеше, че в лагерите селяните работят отлично, най-добре от всички, а по петдесет и осми член минаваха много селяни. В това се заключаваше голямата мъдрост на Ежов и Берия, които са разбирали, че трудовата стойност на интелигенцията е твърде малка, следователно имаше опасност да не изпълни производствените задачи на лагера — за разлика от политическите задачи. Ала Дюков не се задълбочаваше в тези високи материи, едва ли му идваше нещо друго на ум, освен работните качества на хората. Той си подбра бригада — изключително от селяни — и се захвана за работа. Това бе през пролетта на 1938 година. Селяните на Дюков изкараха цялата гладна зима на 1937–38 година. Той не ходеше на баня заедно с бригадата си, иначе отдавна да бе разбрал накъде отиват нещата.
Те работеха лошо, трябваше само да ги поохранят. Но началството отказа категорично на тази молба на Дюков. Гладната бригада геройски изпълняваше нормата си, като работеше пряко сили. И ето че Дюков започнаха да го лъжат кои ли не: измервачите, отчетниците, надзирателите, техническите ръководители; той тръгна да се оплаква, да протестира все по-остро и по-остро, производителността на бригадата непрекъснато падаше, храната ставаше все по-лоша и по-лоша. Дюков се опита да се обърне към високото началство, ала то посъветва съответните органи да включат бригадата на Дюков заедно с бригадира в специалните списъци. Това бе сторено и всички бяха разстреляни на прочутата „Серпантинна“.
Умря Павел Михайлович Хвостов. Най-страшното при гладните хора е поведението им. На пръв поглед те са нормални и все пак са полупобъркани. Гладните винаги яростно бранят справедливостта (ако не са прекалено гладни и изтощени). Непрекъснато спорят и отчаяно се бият. Обикновено само една хилядна част от хората, които са се скарали (скарали са се жестоко), стигат до бой. Гладните се бият непрекъснато. Споровете пламват по най-невероятни, най-неочаквани поводи: „Защо си ми взел кирката, защо си заел моето място?“. Който беше по-дребен, по-нисък, се опитваше да направи марка и да събори противника си. По-високите гледаха да повалят врага с тежестта на тялото си, а после да го дращят, бият, хапят… Всичко това почти без сила, безболезнено, безопасно за живота — и прекалено често, за да привлича вниманието на околните. Не ги разтърваваха.