Говореше се, че току-така не са го направили пойнтист — това е сигурно доказателство, че е осведомител, шпионин… Криминалните винаги разправяха: щом е работил в лагера като санитар, значи е пил кръвта на трудещите се — и хората знаеха цената на подобни съждения: завистта е лош съветник. Володя изведнъж някак си безмерно се издигна в очите ни — сякаш измежду нас се бе пръкнал виртуозен цигулар. А това, че Доброволцев ходеше на работа сам — трябваше да е така заради спецификата на работата — и когато минаваше през стаята на дежурния, отваряше малкото прозорче и извикваше своя номер „двадесет и пети“ с радостен, силен глас — отдавна бяхме отвикнали от това.
Понякога той работеше близо до нашия забой. И ние с правото си на негови познати се редувахме да се топлим на тръбата. Тя беше с диаметър около цол и половина, можеше да се хване с ръка, да се стисне в юмрук и човек усещаше как топлината преминава от тръбата в тялото му и нямаше сили да се откъсне от нея, за да се върне в забоя, на студа…
Володя не ни пъдеше като другите пойнтисти. Никога дума не ни каза, макар да знам, че на пойнтистите им беше забранено да пускат нашего брата да се грее. Стоеше, забулен от облаци гъста бяла пара. Дрехите му бяха станали на кора от студа. Всяка власинка на черната му връхна дреха блестеше като кристална игла. Никога не говореше с нас — все пак цената на тази работа явно бе много висока.
На Бъдни вечер през същата година седяхме край печката. По случай празника ламаринените й хълбоци бяха по-червени от обикновено. Човек мигновено усеща разликата в температурата. Нас, насядалите край печката, ни налегна дрямка и лирично настроение.
— Ех, братлета, де да рекат сега да ни върнат у дома. Нали стават чудеса… — рече коларят Глебов, бивш професор по философия, известен в бараката ни с това, че преди месец бе забравил името на жена си. — Честна дума.
— У дома ли?
— Да.
— Ще ти кажа — отвърнах му аз. — По-добре ще е, ако ме пратят в затвора. Не се шегувам. Сега не бих искал да се върна при семейството си. Там никога не ще ме разберат, няма да могат да ме разберат. Знам, че това, което им се струва важно, са глупости. Онова, което е важно за мен — малкото, което ми е останало, — те никога няма да са в състояние нито да го проумеят, нито да го почувстват. Ще им донеса нов страх, още един, плюс хилядите страхове, които препълват живота им. Това, дето го видях, човек не бива нито да го вижда, нито дори да го знае. Затворът е друго нещо. Затворът е свобода. Това е единственото известно ми място, където хората без страх казват всичко, което мислят. Където душите им си почиват. Почиват и телата им, понеже не работят. Там всеки час от живота ни е осмислен.
— И ти ги дрънкаш едни — рече бившият професор по философия. — Това е, защото не са те били по време на следствието. А които са минали през метод номер три, са на друго мнение…
— Е, а ти, Пьотър Иванович, какво ще кажеш?
Пьотър Иванович Тимофеев, бивш директор на уралско промишлено обединение, се усмихна и намигна на Глебов.
— Бих се върнал вкъщи, при жена си, при Агния Михайловна. Ще си купя ръжен хляб — цял самун! После ще си сваря една кофа каша! Супа с галушки — също една кофа! И ще изплюскам всичко. За пръв път през живота си ще се наям с тази вкуснотия, а каквото остане — ще накарам Агния Михайловна да го доизяде.
— А ти? — обърна се Глебов към Звонков, копач в нашата бригада, а през първия си живот — селянин от Ярославска или от Костромска област.
— У дома — сериозно, без усмивка отвърна той. — Струва ми се, че ако се озова там сега, нито на крачка няма да мръдна от жена си. Където тя, там и аз, където тя, там й аз. Само дето тук ме отучиха да работя — престанах да обичам земята. Е, все ще се наредя някъде…
— А ти? — ръката на Глебов докосна коляното на нашия дневален.
— Първата ми работа ще е да отида в районния комитет на партията. Помня, че там винаги се търкаляха страшно много фасове…
— Не се шегувай де…
— Не се шегувам.
Изведнъж видях, че остава да отговори само един човек. Този човек бе Володя Доброволцев. Той вдигна глава, без да дочака въпроса. В очите му се отразяваше светлината от червените въглени, която идваше от отворената вратичка на печката — очите му бяха живи, дълбоки.
— А аз — и говорът му бе спокоен и бавен — бих искал да съм чукан. Човешки чукан, разбирате ли — без ръце, без крака. Тогава щях да намеря в себе си сили да им плюя в мутрите за всичко, което вършат с нас…