— За сметка на заведението!
Неволният му сътрапезник изпитателно го огледа за миг, отпи и намести халбата си точно на обичайното й място върху плота на масата.
— Какво искаш?
— Да ти благодаря отново!
— Няма за какво да ми благодариш!
— Тогава да те предупредя. Не взимаш Крейг насериозно, а трябва!
Бамбука се вмъкна в заведението с наръч дърва за горене, като ругаеше под нос, че не е успял да подкара каруцата си. Щеше да му се наложи да снове напред-назад доста пъти.
— Махай се, Скубльо! — нареди Гарвана, но когато, изчервен отново, съдържателят се надигна, той го спря властно. — Я чакай! Смяташ, че си ми длъжник, така ли? Тогава някой ден ще ти поискам услуга. Свърши я. Ясно?
— Разбира се, Гарван! Каквото поискаш. Само кажи!
— Най-добре иди да поседиш до огъня, Скубльо!
Кестенявия се намъкна между Аса и майка си и се присъедини към киселото им мълчание. От този Гарван наистина го побиваха тръпки.
В същото време въпросният господин енергично си обменяше знаци с глухата прислужничка.
8.
Еша — отблизо
Върхът на меча ми натежа към пода на кръчмата. Прегърбих се от изтощение и вяло изкашлях дима. Изругах, докато мъчително опипвах за опора ръба на преобърнатата маса. Заведението постепенно утихваше. Сигурен бях, че този път е настъпил краят ни. Ако те самите не бяха принудени да угасят пламъците…
Брестака пресече стаята и ме прегърна братски.
— Ранен ли си, Знахар? Искаш ли да потърся Едноокия?
— Не, нищо ми няма. Просто се поопарих малко. Доста време мина, откакто съм се плашил така, Брестак! Помислих, че съм пътник!
Той изправи с крак един стол и ме настани на него. Беше ми най-близкият приятел — войнствен, стар твърдоглавец, който рядко се поддаваше на емоциите. По левия му ръкав червенееше прясна кръв. Помъчих се да стана.
— Сядай долу! — нареди ми той. — Джебчията ще се погрижи за всички!
Джебчията ми беше чираче, хлапе на двайсет и три години. Отрядът ни застаряваше — поне в сърцевината си. Добре де, моите съвременници старееха. Брестака минаваше петдесетте. Капитана и Лейтенанта също бяха преминали отвъд тази граница. А и моите четиридесет лазарника потънаха безвъзвратно в миналото.
— Натупахте ли ги добре?
— Бива — Брестака се настани на друг стол. — Едноокия, Гоблин и Мълчаливия тръгнаха след онези, които побягнаха… — говореше разсеяно. — Половината Бунтовници в тази област, и то още с първия изстрел.
— Прекалено стари сме за тази работа!
Нашите хора започнаха да вкарват пленниците вътре, като търсеха помежду им герои, които да ни бъдат полезни с нещо.
— Трябва да оставим това забавление за дечицата! — допълних.
— Те няма да се справят! — Брестака се взираше в нищото, или по-скоро в нещо, започнало твърде отдавна и твърде далеч оттук.
— Проблеми ли има?
Той тръсна глава и риторично попита:
— Какво правим, Знахар? Няма ли да му се види краят?
Почаках. Брестака не се доизказа. Не говореше много, особено пък за чувствата си. Влязох му в тона.
— Какво имаш предвид?
— Ами това все продължава и продължава. Гоним бунтовници — край нямат! Даже още когато работехме за Синдика в Берил. Тогава гонехме дисиденти. А преди Берил… Тридесет и шест години все същата работа. До безкрай. И никога не съм сигурен, че върша правилното нещо. Особено пък сега.
На Брестака много му подобаваше осем години да си къта подозренията в тайна и да повдигне въпроса чак накрая.
— Няма как да променим хода на събитията. Господарката не би се отнесла любезно, ако внезапно й съобщим, че сме готови само на това и това, пък другото няма да го правим…
Службата при Господарката всъщност не е чак толкова лоша. Получаваме най-тежките мисии, но никога не ни се налага да вършим мръсната работа. Редовната армия се занимава с нея. Е, от време на време предприемаме изпреварващи удари. Случва се по някое клане, но то си е в реда на нещата. Военна необходимост. Никога не сме се забърквали в зверства. Капитанът не би позволил подобно нещо.
— Не става въпрос за морала, Знахар. Какво значи моралът на война? Силово превъзходство. Не, не — просто съм уморен.