— Вече не ти изглежда като приключение, а?
— Отдавна престана да ми се струва забавно. Превърна се в работа. Нещо, което върша, защото не умея да правя каквото и да е друго.
— Да, но си вършиш работата много добре!
Похвалата не помогна, а не се сещах за по-добър начин да изразя мнението си.
Капитана влезе — тромав мечок, който огледа хладнокръвно съсипията в заведението. Приближи се.
— Колцина получихме, Знахар?
— Още не съм ги преброил. По-голямата част от командната им структура, струва ми се.
Той кимна.
— Ранен ли си?
— Просто съм изтощен, физически и емоционално. Доста време мина, откакто съм се плашил така!
Капитана изправи една маса, придърпа си стол и извади кутия с карти на околностите. Лейтенанта се присъедини към него. По-късно Шекера докара и Шилото. Неясно как, нашият съдържател бе успял да оцелее.
— Приятелят ни ти е приготвил малко имена, Знахар!
Разгънах листа си, като задрасках хората, които Шилото ми посочи. Командирите на Отряда започнаха да набират пленници за изкопаването на гробовете. Безцелно се запитах дали те осъзнават, че ще подготвят собствените си убежища за вечен покой. Не пускаме и един Бунтовник, освен ако не можем твърдо да го запишем в служба на Господарката. Е, Шилото го записахме. Измислихме му версия, с която да обясни оцеляването си, и елиминирахме всички, които биха могли да му противоречат. Обхванат от необичайно благодушие, Шекера дори нареди да извадят телата от кладенеца.
Мълчаливия се върна, придружен от Гоблин и Едноокия — по стар навик двамата дребни магьосници се дърлеха. Както винаги. Не си спомням за какво, пък и е без значение. Те вечно се караха за нещо и тази им вражда датира от десетилетия.
Капитана ги огледа кисело и попита Лейтенанта:
— Сърцеград или Книгоград?
Двете селища бяха единствените съществени градове в Еша. В Сърцеград е седалището на краля, който е съюзник на Господарката. Тя го коронова преди две години, след като Шепота закла предшественика му. Не е особено популярен сред местните. По мое мнение — не че някой ме е питал — Тя трябва да се отърве от него, преди да е нанесъл по-сериозни щети.
Гоблин запали огън. Утринните часове бяха студени. Коленичи пред огнището, сякаш възнамеряваше да изпече пръстите си. Едноокия се намърда зад тезгяха на Шилото и — о, чудо! — намери гърненце бира, останало недокоснато от разгрома. Пресуши го на една глътка, обърса си устата, огледа стаята и ми смигна.
— Ето, започва се — промърморих. На безмълвния въпрос на Капитана отговорих: — Пак Едноокия и Гоблин.
— А! — Той отново сведе глава и повече не се отклони от работата си.
В пламъците пред жабешката муцуна на Гоблин започна да се очертава образ. Той не го забеляза. Беше затворил очи. Обърнах се към Едноокия. И неговото око мижеше, а физиономията му приличаше досущ на хармоника — бръчка върху бръчка — под сенките от полите на сплесканата му шапка. Лицето в пламъците придоби по-ясни черти.
— Хей! — За момент чак се стреснах.
Гледано от моето място, то досущ приличаше на Господарката. Добре де, поне на лицето, което тя носеше навремето, когато се срещнах с нея лично. Случи се по време на битката за Чар. Тя ме повика, за да прерови съзнанието ми за подозрения относно заговор сред Десетте, Които Били Покорени… Страховито преживяване. Носех този спомен години наред. Ако Тя отново реши да ме разпитва, Черният отряд ще остане без старши-лечител и Хроникьор едновременно. Днес разполагам със знания, заради които Тя е готова да изравни със земята цели кралства.
Лицето в огъня изплези език като на саламандър. Гоблин изквича. Отскочи, стиснал опарения си нос.
Едноокия пресушаваше нова бира, обърнал гръб на жертвата си. Гоблин се намръщи, потри носа си и отново седна удобно. Съперникът му се извърна, точно колкото да го наблюдава с периферното си зрение. Изчака неизменният му враг да позадреме. Това щеше да продължи цяла вечност. И двамата бяха тръгнали с Братството още преди аз да се присъединя. Едноокия вървеше с нас поне от век. Стар е вече, но е по-чевръст и от човек на моята възраст.
Определено е по-чевръст. Напоследък все по-силно и по-силно усещам теглото на годините, а и твърде често ми се случва да скърбя за всичко, което съм пропуснал. Вярно, че се надсмивам над селяните и гражданчетата, които са приковали живота си към някое малко ъгълче от света, докато аз скитам по земята и се наслаждавам на чудесата й. Но когато падна, няма да има дете да продължи рода ми, семейство, което да скърби за мен — изключая събратята ми. Никой не ще си спомня кой съм, нито пък ще вдигне плоча над студеното късче земя, където съм положен. Вярно, видял съм велики събития, но няма да оставя никакво наследство зад гърба си, като изключим тези Анали.