Кеглата се върна след две минути. Без да се мотае.
— Сериозен проблем, Знахар! Покорените са пристигнали тази заран. Имало мощна експлозия на пристанището.
Погледнах в тази посока. Там се издигаше тънка струйка дим като надгробен камък над останките от голямо пожарище. Небето на запад, в посоката, накъдето духаше вятъра, също изглеждаше сивкаво.
Аса се върна минутка по-късно със същите новини, че и отгоре.
— Имало е жестоко сражение с Принца. Още не е приключило, казват някои.
— Няма да е кой знае каква битка — възрази Едноокия.
— Не знам — възпротивих се. — Дори Господарката не може да бъде едновременно навсякъде. Как, по дяволите, са се добрали дотук толкова бързо? Не им останаха повече килимчета!
— По суша — отвърна Скубльо.
— По суша ли? Но…
— Пътуването е по-кратко, отколкото по море. Пътят минава напряко. Ако яздите здравата денем и нощем, може да го минете за два дни. Когато бях дете, имаше даже състезания. Спряха ги, след като новият Дук се качи на трона…
— Е, хм, май е без значение. Така… А сега какво?
— Трябва да открием какво се е случило — отвърна Едноокия и Промърмори. — Ако това копеле Гоблин се е оставил да го убият, ще му извия врата!
— Добре. Но как да стане? Покорените ни познават.
— Аз ще ида — писа се доброволец Скубльо.
Не може да си представите по-сурови погледи от онези, които бяха втренчени в Кестенявия Скубльо. Той трепна и поддаде за миг, после обясни:
— Няма да ги оставя да ме хванат. Пък и защо да ме притесняват? Те не ме познават.
— Добре — отсякох. — Мърдай!
— Знахар…
— Трябва да му се доверим, Едноок! Освен ако не искаш да идеш ти самият!
— Не. Скубльо, издъниш ли се, ще те докопам, дори да се наложи да се връщам от гроба!
Кестенявия се усмихна вяло и ни остави. Тръгна пеша. Малцина яздеха по улиците на Порт Медовина. Намерихме една кръчма и я нарекохме „вкъщи“, като двама останаха на стража на улицата. Стана залез-слънце, преди Скубльо да се върне.
— Е? — попитах, като махнах на съдържателя за още една кана бира.
— Новините не са добри. Паднали сте в капана. Лейтенанта ви изкарал кораба. Били са убити към двадесет — двадесет и пет от вашите. Останалите тръгнали по море. Принцът загубил…
— Не всичките — обади се Едноокия и почука с показалец по халбата си. — Някой те е проследил, Скубльо!
Бившият кръчмар скочи, притеснен. Гоблин и Лихваря стояха на прага. Лихвата бе в доста окаян вид, докуцука до нас и се срути в един стол. Прегледах раните му.
Гоблин и Едноокия се зяпаха по начин, който би могъл да изразява какво ли не, но вероятно означаваше просто че се радват на срещата си.
Останалите клиенти на заведението започнаха да се измъкват. Беше се разчуло кои сме и те добре знаеха, че ни преследват доста лоши хора.
— Сядай, Гоблин! — заявих. — Кегла, с Мускуса докарайте отпочинали коне! — и им дадох повечето пари, които ми бяха останали. — И всички припаси, които успеете да купите. Мисля, че ни предстои дълго пътуване. Нали така, Гоблин?
Той кимна.
— Да чуем!
— Шепота и Хромия се появиха тази заран. Дойдоха с петдесетина. Хора от Отряда. Нас търсеха. Вдигнаха достатъчно тупурдия, та да чуем, че идват. Лейтенанта прати вест до всички на брега. Някои не стигнаха кораба навреме. Шепота го нападна. Лейтенанта бе принуден да отплава. Оставихме петнадесетина…
— А вие какво правите тук?
— Писах се доброволец. Скочих през борда, доплувах до брега и се върнах да ви чакам. Идеята беше да ви кажа къде да пресрещнете кораба. Натъкнах се на Лихвата случайно. Тъкмо го кърпех, когато видях Скубльо да обикаля наоколо. Проследихме го дотук.
Въздъхнах.
— Тръгнали са за Кюнцеград, нали?
Той остана изненадан.
— Да. Откъде узна?
Обясних му накратко.
Той каза:
— Лихва, най-добре им кажи какво си научил. Нали разбирате, той останал на брега. Единственият оцелял, когото намерих!
— Покорените са се заели с това нападение на своя глава — обясни Лихвата. — Не са дошли по Нейна заповед. Би трябвало да се намират другаде. Просто са решили да си уредят сметките — според мен — сега, когато не сме в списъка на любимците на Господарката.
— Значи тя не знае, че са тук?
— Не.