— Вола?
— Някой му строши главата. Все едно да удариш пъпеш със секира!
— А Кеглата?
— Стъпкаха го до смърт. Но все пак победи!
Приклекнах до Скубльо. Едноокия стори същото.
— Как те хванаха? — попитах ханджията.
— Твърде съм дебел да тичам бързо… — Той успя да се усмихне вяло. — Никога не съм искал да ставам войник!
Ухилих се.
— Ти как мислиш, Едноок? — Един поглед ми беше достатъчен да разбера, че нищо не мога да сторя за Скубльо.
Чернокожият магьосник поклати глава.
Гоблин се обади:
— Двама от тези са още живи, Знахар! Какво според теб да правим с тях?
— Вкарайте ги вътре. Ще ги закърпя!
Бяха ми братя. Това, че Покорените са ги накарали да сменят страната и са ги направили наши врагове, не означаваше, че не заслужават помощта ми.
Дойде Мълчаливия. Здрачът го правеше още по-висок. Каза със знаци:
„План, достоен за Капитана, Знахар!“
— Вярно… — взрях се в Скубльо, трогнат повече, отколкото според мен се полагаше.
Пред мен лежеше един истински мъж. Беше затънал по-дълбоко, отколкото всички други, които познавах. Но си бе пробил път до повърхността, върна се и стана достоен човек. Беше много по-добър от мен, защото бе открил пътеводната си звезда и бе определил курса си по нея, макар че това му костваше живота. Може би, поне отчасти, бе успял да изплати дълга си.
Като се остави да го убият в битката, която не беше негова, стори и друго. Превърна се в нещо като мой личен светец, пример за идните дни. През последните мигове от живота си бе вдигнал значително летвата.
Преди края се усмихна. Попита:
— Успяхме ли?
— Успяхме, Скубльо! Благодарение на теб и на Вола!
— Добре… — все още усмихнат, той затвори очи.
Хагоп се обади:
— Хей, Знахар! А какво да правим с този изрод, Аса?
Дребосъкът още се криеше в къпините и викаше за помощ.
Кучетата го бяха обградили.
— Забийте няколко копия в него — промърмори Едноокия.
— Не — обади се с тих шепот Скубльо. — Оставете го на мира. Той ми беше приятел! Опита се да се върне, но го хванаха. Оставете го!
— Добре, Скубльо! Хагоп! Изкарайте го от там и да се маха!
— Какво?
— Чу ме! — обърнах поглед към Кестенявия. — Така добре ли е, приятелю?
Той не отговори. Не би и могъл. Но се усмихваше.
Изправих се и казах:
— Поне един човек умря така, както искаше. Мускус, донеси проклетата лопата!
— Но, Знахар…
— Донеси проклетата лопата и се хващай за работа! Мълчалив, Едноок, Гоблин, вътре! Трябва да съставим плановете си!
Здрачът бе почти угаснал. Според преценката на Лейтенанта оставаха няколко часа, докато Господарката достигне Порт Медовина.
49.
На път
Едноокия възрази:
— Нуждаем се от почивка!
— Няма да почиваме, докато не умрем — отвърнах. — Вече сме от другата страна, Едноок! Сторихме онова, което Бунтът не успя. Разправихме се с Хромия, последния от първоначалните Покорени. Тя ще тръгне след нас, настървена като булдог, стига само да приключи тази история с черните замъци. Задължена е да ни преследва. Ако не ни докопа бързо, всеки бунтовник на десет хиляди километра околовръст ще започне да замисля планове. Останали са само двама Покорени и единствено Шепота става за нещо.
— Така е, знам. Просто си мечтаех. Не можеш да спреш и мечтите ми, Знахар!
Взрях се в медальона, който носеше Скубльо. Трябваше да го оставя на Господарката, но среброто можеше да се окаже спасител на живота ни нататък по пътя, който трябваше да изминем. Стиснах здраво зъби и се заех да изчопля очите на змиите.
— Какво, по дяволите, правиш?
— Смятам да ги оставя при Хромия. Ще ги натъпча в него. Нищо чудно да прихванат.
— Ха! — промърмори Гоблин. — Забавно и подходящо!
— Сметнах го за интересен обрат на съдбата. Да го върна на Властелина един вид.
— И Господарката ще бъде принудена да го унищожи. Това ми харесва!
По изключение и Едноокия се съгласи с мнението му.
— И аз мислех, че ще ви хареса, момчета! А сега да проверим погребали ли са всички!
— Минаха само десет минути, откак са се върнали с телата!
— Добре. Да идем да помогнем тогава!
Надигнах се и посетих онези, които бях закърпил. Не знам дали всички, които върнаха от засадата Хагоп и Мускуса, са били умрели, когато двамата са стигнали там. Но сега със сигурност бяха. Кеглата, във всеки случай, беше мъртъв от доста време, макар че ми го донесоха за оглед.