Пациентите ми бяха добре. Единият дори дойде достатъчно на себе си, за да се изплаши. Потупах го по рамото и изкуцах навън. Сега полагаха в земята Кеглата, редом със Скубльо и Вола, и момчето на Хромия, което бяха погребали по-рано. Оставаха само два трупа. Аса усърдно мяташе лопата след лопата пръст. Другите стояха и го гледаха, докато не ме видяха, че ги стрелкам с поглед.
— Колко събра? — попитах дебелака, когото бях накарал да претърси за ценни вещи мъртъвците.
— Не е много — и ми показа пълна с дреболии шапка.
— Вземи каквото ти е необходимо за покриване на щетите.
— Момчета, на вас ще ви трябват повече!
— Ти изгуби каруца и впряг, да не споменаваме за кучетата. Вземи колкото ти е нужно! Винаги мога да обера някой друг, който не ми харесва толкова.
Никой не знаеше, че съм пребъркал кесията на Скубльо. Тежестта й ме изненада. Беше тайният ми запас. Допълних:
— Вземи и няколко коня.
Той поклати глава.
— Нямам намерение да ме хванат с чужди животни, след като вълненията преминат и Принцът започне да си търси изкупителни жертви… — Подбра няколко сребърни монети. — Това ми стига!
— Ти си знаеш. По-добре се покрий в гората за известно време. Господарката ще дойде тук, а тя е по-ужасна от Хромия.
— Така и ще сторя.
— Хагоп! Ако нямаш намерение да копаеш, най-добре подготви конете! Мърдай!
Махнах на Мълчаливия. Заедно довлякохме Хромия до едно клонесто дърво отпред. Магьосникът метна въже върху по-висок клон, а аз натиках очите на змиите в гърлото на Покорения. Вдигнахме го във въздуха. Той бавно се люлееше на слабата лунна светлина. Потрих ръце и го огледах.
— Доста време мина, но все пак те докопахме!
Десет години исках да го видя мъртъв. Беше най-нечовечният от Покорените.
Аса се приближи към мен.
— Всички са погребани, Знахар!
— Добре. Благодаря за помощта! — и тръгнах към хамбара.
— Мога ли да дойда с вас, момчета?
Разсмях се.
— Моля те, Знахар! Не ме оставяй тук, където…
— Нямам нищо против да дойдеш, Аса! Но не очаквай да се грижа за теб! И не опитвай мръсни номера. По-скоро бих те убил, отколкото да те приема.
— Благодаря, Знахар! — Той изтича напред и забързано оседла още един кон. Едноокия ме погледна и поклати глава.
— По седлата, хора! Да идем да намерим Гарвана!
Макар че препускахме здравата, не се бяхме отдалечили и на четиридесет километра от хана, когато нещо удари съзнанието ми като юмрука на борец. Образува се златен облак, излъчващ гняв.
— Ти изчерпи търпението ми, лечителю!
— Ти изчерпи моето много отдавна!
— Ще съжаляваш за това убийство!
— Ще тържествувам заради него! Това е първото достойно нещо, което съм извършил от тази страна на Морето на страданията. Иди си търси семената на замъка. И ме остави на мира. Квит сме!
— О, не! Отново ще чуеш за мен! Веднага щом затворя последната врата на съпруга ми!
— Не изпитвай късмета си, стара вещица! Готов съм да изляза от играта. Притисни ме и ще науча телекуре10!
Това я хвана неподготвена.
— Питай Шепота за онова, което изгуби в Гората на облака и се надяваше да си възвърне в Порт Медовина. После размисли какво ще стори ядосаният Знахар, ако знае къде да го намери…
Последва неприятният пристъп на повдигане, когато тя се оттегли.
Открих, че спътниците ми ме гледат странно.
— Просто казвах довиждане на моето момиче! — обясних им.
Изгубихме Аса в Солниград. Там си починахме за ден — подготвяхме се за следващия участък — и когато стана време за тръгване, дребосъкът просто не се появи. Никой не си направи труда да го търси. В памет на Скубльо го оставих на мира и дори му пожелах късмет. Ако съдим по миналото му, той вероятно си го е получил — и то зле.
Прощалният ми дар за Господарката не прихвана. Три месеца след деня на падането на Хромия, докато почивахме, преди да препуснем през последната верига хълмове между нас и Кюнцеград, златният облак ме посети отново. Този път Господарката не беше толкова любезна. Всъщност изглеждаше леко развеселена.
10
Древният език, който се е говорил, когато Господарката и Властелина основавали империята си. — Б.пр.