— Поздравления, лечителю! Мислех, че сигурно искаш да знаеш — заради Аналите, които водиш — че заплахата от Черния замък вече не съществува. И последното семе бе открито и разрушено! — и още по-развеселено добави: — Няма как съпругът ми да се надигне, лишен от порталите си. Отрязан е, напълно неспособен да се свърже със симпатизантите си. А в Могилните земи съм разположила постоянни военни постове!
Не се сещах какво мога да кажа. Беше постигнала всичко, което очаквах — и се бях надявал да успее, защото Тя представляваше по-малкото зло и, подозирам, си оставаше носител на искра, която не се бе предала на мрака. Господарката беше предпочела да се въздържи в няколко ситуации, когато можеше да развихри жестокостта си. Възможно е, ако се чувстваше незаплашвана, да поеме към светлината, а не да навлиза по-дълбоко в мрака. Кой знае.
— Разпитах Шепота с Окото. Отърви се, Знахар!
Никога преди не ме беше наричала по име. Веднага застанах нащрек. Но в гласа й вече не се долавяше хищно веселие.
— Да се отърва ли?
— От онези ръкописи. И от момичето.
— Момичето ли? Кое момиче?
— Не се преструвай на невинен! Знам. Оставил си по-широка следа, отколкото си мислиш. И дори мъртъвците отговарят на въпроси, които никой не е знаел, че могат да бъдат зададени. Вашият Отряд например — колкото намерих от него, когато се върнах в Хвойноград — ми разказа по-голямата част от историята. Ако искаш да доживееш дните си в мир, убий я! Ако не го сториш, аз ще го направя. Заедно с всички около нея.
— Не знам за какво говориш!
Отново долавях в гласа й веселие, но сурово. Злобно.
— Води Аналите си, лечителю. Ще поддържаме връзка! И ще те осведомявам за напредъка на империята.
Озадачен, попитах:
— Защо?
— Защото ми е забавно. Пази се! — и тя полека се оттегли.
Влязохме в Кюнцеград — не просто изтощени, а полумъртви от умора. Намерихме Лейтенанта и кораба и — хей! — Глезанка, която живееше на борда заедно с Отряда. Лейтенанта беше подписал договор да станем частна охрана на меркантилен комисионер. Добави и нашите имена в списъка за заплати, веднага щом се възстановихме.
Не открихме Гарвана обаче. Той беше избегнал срещата или сблъсъка със старите си другари, като за пореден път изклинчи и дезертира. Съдбата е измамна кучка, която клони към иронията. След всичко, през което бяхме минали и което бяхме сторили — и бяхме оцелели до един! — точно заранта, когато Лейтенанта пристигнал, някогашният ни брат се подхлъзнал на мокрия мрамор на една платформа в обществената баня, ударил си главата, паднал в басейна и се удавил.
Отказвах да повярвам. Не можеше да бъде истина, след онази сценка, която беше изиграл на север. Порових наоколо. Задълбах в историята. И се молех. Но имаше много хора, които бяха видели тялото. Най-достоверният свидетел от всички — Глезанка — беше напълно убедена. Накрая и аз се предадох. Този път никой не искаше да се вслуша в съмненията ми.
Лично Лейтенанта твърдеше, че е видял и разпознал трупа, докато пламъците от погребалната клада се издигали сутринта на пристигането му. Точно там беше срещнал Глезанка и я беше върнал под грижите на Черния отряд.
Какво мога да кажа? Ако Глезанка вярва, сигурно е истина. Гарвана никога не е успял да я излъже. Деветнадесет дни след идването ни в Кюнцеград надойдоха и още от нашите, което обясняваше забележката на Господарката, че разпитала само онези, които успяла да намери след завръщането си в Хвойноград.
Брестака влезе на кон в града, следван от седемдесет души, повечето братя от старите дни, които беше измъкнал от Хвойноград, докато отсъстваха всички Покорени с изключение на Перото. Но той бил толкова объркан от противоречивите заповеди на Господарката, че изобщо изпуснал истинското състояние на нещата в Порт Медовина. Последвал ме беше нататък по брега.
Та тъй, за две години Черният отряд прекоси света от край до край, от най-далечния източен район до най-далечния западен, измина близо осем хиляди километра и междувременно почти бе унищожен, но намери нова цел и нов живот. Сега бяхме фаворити на Бялата роза, опърпана подигравка с легендарната армия, която трябваше да победи Господарката.
Не вярвам и на дума от това пророчество. Но Гарвана беше казал на Глезанка, че е Избраната, и поне тя беше готова да изиграе ролята си.
Какво друго ни остава, освен да опитаме?
Вдигнах чаша вино в кабината на собственика. Брестака, Мълчаливия, Едноокия, Гоблин, Лейтенанта и Глезанка вдигнаха своите. На палубата над нас екипажът се приготвяше за отплаване. Брестака беше донесъл и сандъчето с парите на Отряда. Нямаше нужда да работим. Произнесох тоста си: