Половин дузина от останалите подозираха — поне едно време — но вече бяха забравили. Ние обаче знаехме и нямаше да забравим никога. Онези, другите, ако стане въпрос, биха оставили Господарката със сериозни съмнения. Не и ние двамата. Ние знаехме кой е най-могъщият враг на повелителката ни — и вече шест години не бяхме сторили нищо да я осветлим, че този неин враг не е просто измислица на Бунтовниците, а жив човек.
Бунтът е склонен да вярва на всякакви суеверия. Обожава пророците и пророчествата, както и великите, драматични предсказания за предстоящи победи. Така хората му преследваха пророчество, което ги вкара в капана в Чар и почти доведе до изтреблението им. В последствие отново стъпиха на крака, като се самоубедиха, че са станали жертва на фалшиви пророци и пророчества, внушени им от по-сръчни злодеи и от тях самите. С това убеждение станаха и продължиха, а вярват и в куп други невъзможни неща.
Забавното е, че се залъгаха с истината. Вероятно аз съм единственият извън вътрешния кръг около Господарката, който знае, че Бунтът е бил поведен към острозъбите челюсти на смъртта. Само че врагът, сторил това, не беше Повелителката ни, както Бунтовниците вярваха.
Онзи враг е все още по-страшното зло — Властелина, някогашният съпруг на Господарката, когото Тя предала и оставила заровен в земята, но все още жив в гроба във Великите гори, на север от далечния Веслоград. От този гроб се бе протегнал той и бе бръкнал в мозъците на хората високо в йерархията на Бунта, като ги бе превил по волята си с надеждата да ги използва, за да свали съпругата си от власт и да се погрижи за собственото си възкресение. Не успя, макар да си беше осигурил и помощта на няколко от първоначалните десет Покорени.
Ако изобщо знаеше за съществуването ми, сигурно стоях начело в списъците му. Той все още лежеше в земята, чертаеше планове, може би ме мразеше, защото съм помогнал да предадат Покорените, които му помагаха… Страховита история! Господарката сама по себе си беше достатъчно неприятно лекарство. Властелина обаче е тялото, чиято сянка се явява Нейното зло. Или поне така разказват легендите. Понякога се чудя защо, ако това е истина, Тя върви по земята, а той лежи неспокоен в гроба си.
Доста проучвания съм направил, откакто открих какви са силите на онази твар на север. Ровех за почти забравени истории и всеки път се плашех още повече. Владичеството — епохата, когато Властелина действително е бил на власт — смърдеше като време на възцарен на земята ад. Струваше ми се чудо, че Бялата роза е успяла да го повали. И много жалко, че не го е унищожила. Както и слугите му, включително Господарката. Светът нямаше да върви по днешния коловоз. Чудя се кога ли ще свърши циганското лято. Засега Господарката не се държи чак толкова ужасно. Но кога ли ще свали любезната си маска и ще пусне на воля мрака, поне в рамките на владенията си, като възкреси ужасите от миналото?
Питам се също и за онези кошмари, приписвани на Владичеството. Историята неизбежно се пише от обслужващи самите себе си победители.
Откъм покоите на Гоблин се разнесе писък. С Мълчаливия се взирахме един в друг в продължение на секунда, след което се втурнахме вътре.
Честно, очаквах кръвта на някого от тях да изтича в червено езеро на пода. Но не и да открия Гоблин с конвулсии, а Едноокия отчаяно да се мъчи да го удържи да не се самонарани.
— Някой осъществи връзка! — изпъшка черният магьосник. — Помогнете ми! Много е силен!
Преглътнах притеснено. Връзка! Не бяхме имали пряк контакт, откакто водехме отчаяни битки по време на онези сражения с Бунтовниците в Чар преди години. Оттогава Господарката и Покорените се свързват с нас чрез куриери.
Гърчът продължи само няколко секунди. Винаги ставаше така. После Гоблин се отпусна със скимтене. Щяха да минат няколко минути, докато се възстанови дотолкова, че да предаде съобщението. И тримата се спогледахме. Стараехме се да си наложим израженията, с които играехме карти, но вътрешностите ни бяха станали на ледени буци. Казах пръв:
— Някой трябва да повика Капитана.
— Аха — съгласи се Едноокия.
Но не се и канеше да хукне. Мълчаливия също.
— Добре. Пиша се доброволец!
Тъй че отидох. Намерих Капитана да прави онова, което умее най-добре. Беше си качил краката на работната маса и хъркаше. Събудих го и му предадох вестта.
Той въздъхна.
— Намери Лейтенанта!
След което отиде до кутията си с карти. Постарах се да го подпитам, но той пренебрегна въпросите ми. Схванах намека и излязох.