— От юга съм. Преживях корабокрушение.
Не му повярва, разбира се. Акцентът на Гарвана не звучеше като на човек „от юга“, въпреки че беше доста мек. На Скубльо обаче не му стигаше кураж да нарече събеседника си лъжец, нито да го притисне за истината.
При все това от време на време се опитваше да посъживи разговора. Не научи нищо ново за произхода или мотивите на странния си клиент.
— Тръгни натам — посочи му Гарвана. — Аз ще проверя ей-тук. Последна спирка, да знаеш! Стига ми за днес!
Кестенявия кимна. И на него му се искаше нощта вече да приключва. За свое отвращение беше започнал да гледа на бездомниците като на предмети и ги мразеше, задето умират на толкова неудобни места.
Чу тихо подвикване и бързо се извърна. Гарвана бе намерил един. Това стигаше. Изтича към каруцата. Спътникът му вече беше на капрата и го чакаше. Кестенявия се покатери горе, загърна се и направи опит да скрие лицето си от вятъра. Гарвана плесна с юздите и подкани мулетата да се раздвижат.
Каруцата беше преминала средата на моста над Пристанищната река, когато Скубльо чу стенание. Обърна се и възкликна приглушено. Едно от телата мърдаше!
— О, о, мамка му, Гарван!
— Тоя и бездруго ще умре!
Кестенявия се загърна по-плътно и се втренчи в постройките на северния бряг. Искаше да спори, дори да налети на бой, щеше му се да направи нещо, с което да отрече участието си в подобно зверство. Час по-късно вдигна глава и не позна околностите.
Пътят минаваше между раздалечени една от друга, зловещо надвиснали големи къщи, в чиито прозорци не блещукаше ни една светлинка.
— Къде сме?
— Почти пристигнахме. Остава ни половин час, ако пътят не е прекалено заледен.
Скубльо си представи как каруцата се хързулва в канавката. Тогава какво? Ще изоставят всичко и ще се надяват, че Попечителите не биха могли да ги свържат с престъплението? Страх замени отвращението му.
Малко след това осъзна къде се намират. Наблизо нямаше нищо друго, освен прокълнатия Черен замък.
— Гарван!…
— Какво има пък сега?
— Тръгнал си към Черния замък.
— А ти къде мислеше, че отиваме?
— И там живее някой?
— Да. Да не би това да те притеснява?
Гарвана беше чужденец. Надали можеше да разбере какво Черният замък внушава на Хвойноград. Хората, които се приближаваха твърде много, изчезваха. Местните предпочитаха да се преструват, че тази постройка не съществува.
На бърза ръка Кестенявия сподели страховете си. Спътникът му сви рамене.
— Нищо не знаеш ти!
Тъмният силует на замъка вече се различаваше през снежната завеса. На хребета валеше по-слабо, но пък вятърът беше по-силен. Победен, Скубльо промърмори:
— Да приключваме тогава!
Силуетът отсреща прерасна в стени, зъбери и кули. Не се виждаше и една светлинка. Гарвана спря пред високата порта и слезе от капрата. Потропа с голямото чукало. Скубльо се присви, като се надяваше никой да не излезе.
Портата обаче се отвори незабавно. Гарвана се покатери обратно на капрата.
— Хайде, дий, мулета!
— Няма да влизаш вътре, нали?
— Че защо пък не?
— Хей. Няма начин. Не!
— Млъквай, Скубльо! Ако си искаш парите, ще ми помогнеш да разтоварим!
Кестенявия потисна хленча си. Не се беше цанил да участва и в това!
Гарвана мина през портата, зави надясно и спря под голяма арка. Един-единствен фенер се мъчеше да разпръсне обгърналия прохода мрак. Странният работодател на Скубльо скочи долу. Помощникът му го последва, напрегнат като пружина. Смъкнаха телата от каруцата и ги нахвърляха на каменните плочи наблизо. После Гарвана каза:
— Сега се върни в каруцата. И си затваряй устата!
Едно от телата се размърда. Скубльо изпъшка и спътникът му го срита здравата.
— Млъквай казах!
От мрака излезе тъмен силует. Създанието беше високо и слабо под широките черни панталони и расо с качулка. Огледа набързо телата. Вероятно остана доволно. Обърна се към Гарвана и Скубльо съзря лицето му — съставено като че ли само от остри ъгли и сенки, хищно, маслиново, студено, с чифт сияещи меко очи…
— Тридесет. Тридесет. Четиридесет. Тридесет. Седемдесет — изброи сянката.
Гарвана му се възпротиви:
— Тридесет. Тридесет. Петдесет. Тридесет. Сто.
— Четиридесет. Осемдесет.
— Четиридесет и пет. Деветдесет.