Пантите на задната врата изскърцаха. Всички замръзнаха, вторачени във входа на кухнята. Там имаше някого.
— Шило! Къде си, дявол да те вземе?
Изтръпнал, собственикът на таверната се взря в Шекера. Той му кимна. Шилото подвикна:
— Тука съм, Глътка!
Шекера прошепна:
— Продължавайте играта!
Започнах да раздавам.
От кухнята се показа мъж на около четиридесет. Последваха го неколцина други, всички облечени в петнистозелено. На гърбовете им бяха преметнати лъкове. Глътката заяви:
— Сигурно са хванали децата. Не знам как, но… — и зърна нещо в очите на Шилото. — Какво има?
Бяхме подковали съдържателя добре. Той нямаше да ни издаде.
Втренчен в картите си, извадих пружинната си тръба. Спътниците ми направиха същото. Лихваря изчисти картата, която бе изтеглил — двойка. Обикновено опитва да слиза ниско. Играта му издаде, че е притеснен.
Шекера грабна чистената карта и разтвори поредица асо — двойка — тройка. Изчисти осмица. Един от спътниците на Глътката измрънка:
— Казах ти да не пращаме деца!
Стори ми се, че повдига наново отдавнашен спор.
— Хич не ми напомняй! — изръмжа Глътката. — Шило, свикал съм среща, да знаеш. Ще трябва да приготвим маскировката!
— Не сме сигурни в нищо, Глътка! — възрази друг в зелено. — Знаеш какви са децата!
— Не се заблуждавай. Хрътките на Господарката са тръгнали по следата ни…
Оплакващият се отбеляза:
— Казах ти да не стреляш онези… — Замълча, осъзнавайки твърде късно, че присъстват непознати и че местните до един изглеждат като препикани.
Глътката посегна към меча си.
Бяха деветима, ако броим Шилото и някои от клиентите, които също участваха… Шекера преобърна масата за карти. Освободихме кукичките на пружинните си тръби. Четири отровни стрелички прелетяха над познатата стая. Извадихме мечовете си.
Схватката продължи броени секунди.
— Някой да е ранен? — осведоми се Шекера.
— Само ме одраскаха — отвърна Мускуса.
Проверих. Нищо сериозно.
— Хайде зад бара, приятел — нареди Шекера на Шилото, когото беше пощадил. — Вие, останалите, я да оправите тука. Лихвар, ти ги наглеждай! Само да си помислят да напуснат полесражението, убий ги!
— Какво да правя с телата?
— Хвърли ги в кладенеца.
Вдигнах отново масата, седнах и разгънах лист хартия. На него беше начертана командната верига на Бунтовниците от Еша. Зачертах ГЛЪТКАТА. Беше приблизително в средата.
— Шило — подвикнах, — ела насам!
Собственикът се приближи като куче в очакване на побой.
— По-кротко. Ще се измъкнеш невредим от тая работа. Ако ни съдействаш, де. Кажи сега кои бяха тези хорица?
Замънка и захъмка. Предвидимо.
— Само имената — допълних аз. Той погледна листа и се намръщи. Не можеше да чете. — Шило? Сигурно добре се плува в кладенеца с подобна компания…
Той преглътна и огледа залата. Аз пък стрелнах с поглед мъжа до камината. Не беше помръднал по време на двубоя. Дори и сега се взираше в нас с очевидно безразличие.
Съдържателят ми изброи имената. Някои ги имаше в списъка ми, други — не. Приех, че липсващите във веригата са просто местни хвалипръцковци. Еша беше добре и надеждно проучен.
И последният труп изчезна. Дадох на Шилото малка златна монета. Той се опули. Клиентите му го огледаха недружелюбно. А аз му се ухилих.
— За направените услуги.
Шилото побледня и се втренчи в монетата. Това беше целувката на смъртта. Клиентите му ще си мислят, че ни е помогнал да устроим засадата.
— Хванах те за топките — прошепнах. — Искаш ли да се измъкнеш жив оттук?
Той ме погледна със страх и омраза.
— Кои, по дяволите, сте вие, момчета? — настоя с дрезгав шепот.
— Черният отряд, Шило! Черният отряд…
Не знам как успя да го направи, но пребледня още повече.
5.
Хвойноград — Скубльо Кестенявия
Беше студен и сив ден — безветрен, мъглив и мрачен. Разговорите в „Желязната лилия“ не вървяха, като изключим киселите едносрични възклицания пред мизерния огън.
Скоро заръмя и дъждът омота града в тюлените си завеси. Кафеникави и сиви силуети обезсърчено се свиваха по протежението на мръсната, кална улица. Беше ден, насилствено изтръгнат от утробата на отчаянието. В кръчмата си Скубльо Кестенявия отмести поглед от търкането на халбите. На това му викаше „да отръскаш праха“. Вече никой не използваше калпавите му съдини, защото никой не купуваше и евтиното му, кисело вино. Хората не можеха да си го позволят.