Но какво точно по дяволите живееше тук?
Гил се запъти обратно, за да попита единствения човек, който наистина бе наясно.
Докато минаваше през голямата стая, кракът му се закачи и той пак полетя надолу, приземявайки се право по корем. Трябваха му няколко секунди, за да си поеме дъх, после се претърколи и погледна да види, какво го бе спънало.
Този път не бе възглавничката. Между крака на дивана и една кука, която бе завинтена в стената, бе опъната тънка връв.
Той се изправи и продължи напред — внимателно, оглеждайки пътя за още капани. Нямаше други. Успя да стигне до спалнята без да пада повече…
… и намери Джордж да седи на ръба на леглото и да си масажира китките.
Дяволите го взели! Всеки път като обърнеше гръб и се случваше нещо! Можеше да почувства как гневът и фрустрацията набъбват и скоро ще прелеят.
— Кой по дяволите те отвърза?
— С теб не говоря.
Гил насочи ножа.
— Ще говориш, старче, иначе жив ще те одера!
Остави го на мира и се махай оттука!
Беше малко гласче, високо, без да бъде пискливо, и идваше точно зад гърба му. Гил светкавично се извърна и видя напълно облечен мъничък човек — или по-скоро нещо тантуресто, космато и набито, което много приличаше на миниатюрен човек — не повече от фут и половина високо, стоеше на прага на вратата към спалнята. По времето, когато Гил осъзна какво е видял, създанието вече се бе втурнало да бяга.
Първата му мисъл бе: „Започвам да полудявам!“ Но изведнъж му се изясни всичко -за високия два фута, обзаведен апартамент под гредите, движещите се мебели и капаните.
Той се хвърли след него. Ето какво го бе тормозило през нощта! Само да хване малкия духльо и…
Отново се спъна. Връв, която само преди миг я нямаше, бе опъната сред тесния хол. Гил се подпря на едно коляно и пак скочи. За това, обаче, се оказа наполовина подготвен. Нима те възнамеряваха да…
Нещо го пресече през брадата и краката му се подкосиха. Падна тежко по гръб и почувства остра, изгаряща болка в дясното бедро. Погледна надолу и видя, че се е намушкал в крака със собствения си нож по време на приземяването.
Гил скочи, болката бе далечен вик сред кървавата ярост, чийто тъпи удари оттекваха в мозъка му. Той изрева и разсече въжето, което почти му отнесе главата и атакува голямата стая. Там нямаше никой, с изключение на две от ситните копеленца. В стаята кънтеше някаква песничка:
— Остави го на мира и се махай оттука! Остави го на мира и се махай оттука!
Пак и пак, със сигурност повече от два гласа. Не виждаше останалите. Колко ли от малките недорасляци се навъртаха наоколо? Няма значение. Първо ще се занимае с тези двамата, после ще излови останалите и ще изясни тая работа до дъно.
Двойката се раздели, единият се стрелна наляво, другият надясно. Гил нямаше намерение да остави тези двамата да се измъкнат.Направи една-единствена крачка и се хвърли във въздуха, върху беглеца вляво. Приземи се с хрущене на кости на пода, но протегнатата му свободна ръка хвана крака на побягналото създание. Беше по-космато, отколкото си представяше — наистина космато — и се бореше в юмрука му, пищейки и мятайки се като диво животно, докато го теглеше към себе си. Той го стисна по-здраво и то го ухапа по палеца. Силно. Той зави от болка, засили нещото и го метна към близката стена.
Писците му спряха, когато се удари с доловимо хрущене и падна на пода, но песничката продължи:
-… оттука! Остави го на мира и се махай оттука! Остави го…
— Дяволите да го вземат! — каза Гил, смучейки кървящия си палец. Адски болеше.
Тогава видя, че нещото започва да мърда. Циврейки от болка, бе започнало бавно да пълзи към една от купчините с мръсотия в ъгъла.
— Да не си посмял! — извика Гил.
Болката, яростта, проклетото пеене, всичко това се сля в един черен облак гняв, който го обгърна. По никой начин нямаше да позволи на този малък боклук да се измъкне и да продължи да му поставя клопки. Обвит в облака, той атакува през стаята, вдигна нещото с лявата си ръка, а с дясната се приготви да забие ножа. Като през завеса чу някакъв глас да му крещи изотзад, но не му обърна никакво внимание.
Прониза проклетото нещо, закачайки го на стената като пеперуда.
Пеенето спря внезапно, по средата на куплета. Всичко, което се чуваше, бяха воплите на Джордж.
— Ооо, нее! О, Господи, не!
Джордж стоеше насред хола и зяпаше малката фигурка, забита на стената, гледаше как се гърчи, докато по разлепения тапет се стича тъмна течност. После тя застина неподвижно. Не знаеше името на малчото — всички те изглеждаха доста еднакви през неговата катаракта — но се чувстваше все едно, че е загубил стар приятел. Мъката бе като нож, забит в собствените му гърди.