Кървавата роса капеше в продължение на около половин час, после сиянието избледня и един от малките хора избута друг нагоре по стената до ключа и лампите светнаха. Джордж нямаше нужда да напряга очи, за да разбере, че Гилрой Конърс е мъртъв.
Когато кръгът се разпадна, видя че мъртвият малчо го няма. Под Конърс бе останала единствено чашата.
Когато се опита да проговори, Джордж усети, че устата му е пресъхнала.
— Какво стана с… с този, дето бе намушкан?
— К’хам ли? — попита предводителят. Този Джордж го познаваше; името му бе Коб. — Ей го там — Вече не говореше в рими.
Да бе. До дивана стояха десетима от малчовците, като единият от тях изглеждаше много слаб и другите го крепяха.
— Но аз си мислех…
— Да. К’хам бе мъртъв, но сега отново е сред нас, благодарение на Пурпурната роса.
— А другият?
Коб погледна през рамо към Конърс.
— Разбрах, че има награда за залавянето му. Твоя е. А също и това.
Малкият човек пристъпи под увисналото тяло на Конърс и се върна с чашата за кафе.
— Това е за теб — каза той, като я повдигна нагоре.
Джордж я взе и видя, че бе наполовина пълна с рядка червеникава течност.
— Какво трябва да направя?
— Изпии я.
Стомахът на Джордж се преобърна.
— Но това… е от него.
— Разбира се. От него за теб — Коб приятелски плясна Джордж по прасеца. — Имаме нужда от теб, Джордж. Ти си нашият щит срещу света…
— Голям щит, няма що! — каза Джордж.
— Истина е. Ти ни защити от любопитни очи и имаме нужда да продължиш да го правиш, докато настъпи нашето време.
— Не мисля, че ми остава много.
— Ето защо трябва да пресушиш чашата.
— Какво искаш да кажеш?
— Приеми го като удължаване на наема — каза Коб.
Джордж погледна К’хам, който със сигурност бе мъртъв преди половин час, а сега бе на крак и щъкаше наоколо. Отново сведе поглед към чашата.
… удължаване на наема.
Е, след това, което току що видя, всичко му се струваше възможно.
Опитвайки се да преодолее надигащото се в гърлото му гадене, Джордж вдигна чашата към устните си и отпи. Течността бе хладка и леко солена — като бульон, оставен да изстива прекалено дълго. Не беше приятно, но пък не бе и гадно. Той стисна очи и гаврътна остатъка. То слезе надолу и си остана там, слава тебе Господи.
— Браво! — извика Коб, а останалите десетима от Малкия народ го аплодираха.
— Сега вече можеш да ни помогнеш да го свалим долу и да го изнесем отвън.
— И сега какво ще правиш с всичките тези пари, Джордж? — попита Бил, докато му подаваше днешната поща.
— Все още не съм ги получил.
Джордж се облегна на покрива на пощенската кола и си дръпна от цигарата. Чувстваше се превъзходно. Сутрешната болка в кръста отдавна бе само спомен от миналото и си пикаеше чудесно — можеше да се обзаложи, че ще улучи стена от шест фута. Дишането му бе по-добро от когато и да е през последните трийсет години. И най-хубавото бе, че оттук можеше да вижда ясно цялото разстояние от пристанището до предградията на Монро. Не искаше да се замисля, какво е имало в онази чаша, която му даде Коб, но за десетте дни, които бяха изминали, се чувстваше с няколко десетилетия по-млад.
Искаше му се да може да пийне още малко.
— Все още не мога да го проумея тоя твой късмет, да го намериш да лежи в тревата ей там — каза Бил, поглеждайки през пътя. — И най-вече си късметлия, че е бил мъртъв, имайки предвид какво приказват за него.
— Сигурно е така — каза Джордж.
— Разбрах, че все още не могат да обяснят, как е умрял и защо е бил изсушен като мумия.
— Мда, това е загадка, вярно е.
— И така, кога всъщност ще си вземеш петдесeтте бо… за какво ще ги похарчиш?
— Предполагам, че ще постегна старата колиба. Ще се пробвам да получа официална подкрепа, та ако може това място да се обяви за забранена зона за предприемачите.
Но най-вече, ще основа някакъв фонд, така че данъците да продължават да се изплащат, докато мястото не отмре.
Бил се засмя и освободи спирачките на колата.
— Не са познали за старата ти къща, а? — каза той, докато се отдалечаваше.
— Не и в скоро време!
Имам си отговорности, си помисли Джордж. И наематели, които да бъдат доволни от него.
Той потръпна.
Да, със сигурност искаше тези приятелчета да останат доволни от него.