Май все пак можеше да рискува и да му предложи чаша кафе, преди да го откара до пристанището. Какво лошо имаше в това? Наемателите ставаха късно и имаха благоразумието да не вдигат шум, ако чуят чужд глас отгоре.
Той се усмихна:
— Кафе? Разбира се. Ела вътре. И ми викай Джордж. Всички така правят — Той пусна фаса в песъчливата почва и го стъпка, после се обърна към къщата.
Просто едно кафе на крак и ще го отпрати. Колкото повече се застояваше, толкова по-голяма бе вероятността да разбере за наемателите. А Джордж не можеше да поеме този риск. Той им бе нещо повече от хазяин.
Бе обещал да ги защитава.
Гил плътно следваше старчето, докато се качваха по двете стъпала пред вратата. Вътре беше тъмно и непроветрено, пропито с дългогодишната миризма на цигарен дим. Той се почуди кога ли Джордж за последен път е оставял прозореца отворен.
Въпреки всичко, се почувства добре от това, че е вътре. Скрит от погледи и вътре — въпреки че смърдеше, бе повече от идеално. Беше направо супер. Почувства, че от плещите му пада огромен товар.
А сега да изясним коя е останалата част от това нас.
— Сам се разполагаш тук, а? — каза той, като бързо се озърна наоколо. Стояха в правоъгълно помещение, което минаваше за дневна/ столова/ кухня. Мебелировката се състоеше от стара масичка за карти, люлеещ се стол, килнато на една страна кресло и разнебитен диван. Безформени купчини боклук запълваха всеки ъгъл. В далечния край на стаята имаше древен телевизор „Моторола“, с огромна каросерия и мъничък екран, диагонално по посока на вратата. Мониторът проблясваше и някакво черно маце четеше новини пред камерата:
„…ериозно наранявайки един санитар по време на смелото си бягство от Невропсихиатричния институт на Монро. За последен път е забелязан в Глен Коув…“
Гил нададе магарешки рев:
— Глен Коув! Браво на вас! — Бяха объркали посоката! За момента бе вън от опасност.- Фантастично! — изкрещя той, тропайки с крак по пода.
— Ей! Я по-кротко! — каза Джордж, докато пълнеше едно мазно, очукано алуминиево канче с вода и го поставяше на газовия котлон.
Гил изпита обичайния прилив на гняв, както когато му казваха какво трябва или какво не трябва да прави, но го овладя. Застана между Джордж и телевизора, когато видя последната си моментна снимка да се появява на екрана. Черното маце тъкмо казваше:
„Ако видите този човек, не се доближавайте до него. Може да е въоръжен и се смята за опасен.“
Гил каза:
— Съжалявам. Понякога просто ставам прекалено възбуден, като чуя нещо по новините.
— Тъй ли? — каза Джордж, докато палеше нова цигара. — Аз самият не ги следя особено. Но не бива да вдигаш шум. Може да обезпокоиш наемателите и те…
— Наематели? — каза Гил малко по-силно, отколкото възнамеряваше. — Имаш наематели?
Старчето хапеше горната си устна с малкото зъби, които му бяха останали и нищо не казваше.
Гил пристъпи в малкия хол, сгрбчвайки дръжката на ножа под ризата, докато вървеше. Две врати — тази в ляво бе отворена, разкривайки миниатюрна баня и тоалетна, мивка и ръждасяла душ-кабина, тази вдясно бе затворена. Той я побутна лекичко. Празна — мръсни, намачкани чаршафи върху тясно легло, дрешник, огледало, разхвърляни навсякъде дрехи, но без жива душа.
— Къде са? — каза той, връщайки се в по-голямата стая.
Джордж се смееше — може би малко по-шумно от нормалното, си помисли Гил — и каза:
— Нямам наематели. Просто се пошегувах. Просто разни пълзящи гадинки под гредите. Нали се сещаш — костенурки и жаби, и змии, и щурчета.
— Държиш такива неща под къщата? — Тоя щеше да излезе голямо куку.
— Така да се каже. Виж сега, преди един зилион години, когато построих това място, се настани едно голямо семейство щурци — той посочи надолу — под гредите. Нощем направо ме подлудяваха. Така че, един ден ми хрумна гениалната идея да хвана няколко жаби и да ги пусна отдолу да изядат щурците. Сработи отлично. След два дена не се чуваше грам скрибуцане.
— Хитро.
— Мда. И аз така си мислех. Докато жабите не започнаха да крякат по цяла нощ. Бе по-зле и от щурците!
Гил се изхили:
— Започвам да схващам. Пуснал си змиите, за да изловят жабите!
— Точно така. Змиите са тихи. А ядат и щурци. Трябваше още отначало да се сетя за тях. Само дето не полудявах от щастие, че живея над змийско гнездо.
Това започваше да звучи като историята за старата дама, дето глътнала муха.