Гил отбеляза:
— Така че следващата стъпка е била, да пуснеш отдолу костенурки, които да изядат змиите.
— Мда. — Докато Джордж сипваше по лъжичка нескафе в две лекьосани чаши, Гил се опитваше да не гадае, кога за последен път са били добре измити. — Ама не мисля, че са изяли всичко, както и че змиите са изяли всички жаби, или жабите — всички щурци. Все още от време на време чувам отделни скрибуцания и покряквания. Както и да е, всички те са там от години. Нямам намерение да прибавям нищо ново към този вертеп, нито пък да поглеждам отдолу.
— Не те виня.
Джордж сипа вряла вода в чашите и му подаде едната.
— Така че, ако чуеш нещо да се движи под краката ти, това е просто някой от моите наематели.
— Мда. Добре. Разбира се.
Старчето бе пълен кукувичар. Луд за…
… Луд. Така го бе нарекла оная мацка, колежанката, оная вечер, когато се опита да я забърше. Беше готина. В Общинския колеж на Монро беше пълно с готини момичета и той винаги гледаше да мине покрай него с колата, когато му паднеше такава възможност. Тя му каза, че е луд, щом си мисли, че тя би приела някой непознат да я откара до тях с кола по това време на нощта. Това го накара да побеснее. Тези колежански отворки си мислеха, че са по-умни и по-свестни от всички останали. И тя се разпищя, когато я сграбчи, така че се наложи да я удари, за да я накара да спре, обаче тя не спря. Продължи да пищи, така че той продължи да я удря и удря, и удря, и удря…
— Разливаш си кафето — каза Джордж.
Гил погледна надолу. Така беше. Капеше от ръба на килнатата му чаша и цапаше пода. Докато изсърбваше каймака и се настаняваше на скърцащия диван, осъзна колко изморен се чувстваше. Не беше мигвал през последнитя двайсет и четири часа. Може би кафето щеше да го форсира.
— И как така се получи, че живееш тук съвсем сам? — попита Гил, надявайки се да подкара разговора в по-нормална посока от темите за змии и костенурки под гредите.
— Обичам да съм си сам.
— Със сигурност е така. Но какъвто и наем да плащаш за това място, все му е много.
— Не плащам никакъв наем. Аз съм собственик.
— Да, но земята…
— Земята е моя.
Гил за малко да изпусне чашата с кафе:
— Земята е твоя! Но това е невъзможно!
— Напротив. Всичките двайсет акра са притежание на моя род в продължение на зилион и две години.
На Гил му бръмна главата, докато се опитваше да изчисли стойността на двайсет акра недвижимо имущество в покрайнините на пристанището на Монро и Лонг Айлънд Саунд.
— Човече, ти си шибан милионер!
Джордж се засмя:
— Де да бях! Синко, аз съм от тези, дето им викат „имотни бедняци“. Трябва да плащам данъци върху всичката тази земя, ако искам да я задържа, а проклетите копелета долу в Кметството продължават да надуват коефициента и данъчната оценка, така че всяка година трябва да изравям отнякъде все повече и повече пари, само за да мога да остана тук. Опитват се да ме изселят, това им е целта.
— Ами продавай, за бога! Със сигурност има предприемачи, които се боричкат да докопат този парцел. Можеш да им го изкараш през носовете за част от крайбрежната ивица и край на всичките ти финансови проблеми!
Джордж поклати глава:
— Неее. Веднъж продадеш ли, дори и малка част, после все едно се е пропукал бент. Омекваш, отслабват позициите ти. Скоро вече продаваш друга, а след това още една. Не след дълго ще се окаже, че живея върху място с големината на пощенска марка, заобиколен от големи грозни кооперации и принуден да търпя шума на автомобили и мотопеди, които профучават нагоре-надолу по пътя с ревящи двигатели и гърмящ рок-енд-рол. Не, благодаря. Тук съм си живял мирно и кротко и също така мирно и кротко искам да си умра.
— Да, но…
— Освен това, на моята земя са се устроили много животинки. Навсякъде другаде в Монро са ги изселили. Там всички дървета са изсечени, всички котловини и долчини са запълнени и павирани. Няма къде другаде да отидат. И те имат право на живот в този свят, нали така. Аз съм тяхното последно убежище. Мой дълг е да запазя мястото диво колкото се може по-дълго. Докато съм жив… което май няма да продължи прекалено много.
Ооо, да… луд за връзване. Гил се почуди, дали не може по някакъв начин да убеди старчока да му завещае собствеността си и после да го разкара. Той мушна идеята в папката „Бъдещи разработки“.
— Много се радвам,че нямам телефон — тъкмо казваше Джордж.
Правилно… никакъв телефон и никакви посетители.
Гил вече знаеше, че това е идеалното скривалище за него. Бяха му нужни само няколко дена. Но трябваше да остане тук със съдействието на стареца. Не можеше да рискува да прилага насилие — не и ако Джордж чакаше пощальона всеки ден до пощенската кутия.