И от няколкото неща, които старият беше споменал, май му беше ясно точно кои лостове да задейства, за да убеди Джордж да му позволи да остане.
Джордж забеляза, че гостът му си е изпил кафето. Чудесно. Време беше да го накара да се размърда. Никой досега не му бе правил компания, не му се нравеше и не беше свикнал. Досърбяваше го от такива неща. Освен това искаше младежът да хваща пътя, преди да му се изплъзне от езика още нещо за наемателите. Предния път за малко да се издаде.
Той се изправи.
— Ами, мисля че вече е време да те закарам долу до пристанището да си вземеш тубата с гориво.
Непознатият не помръдна.
— Джордж — каза той тихичко — Трябва да ти призная нещо.
— Не искам да го знам! — каза Джордж. — Да не съм ти изповедник! Кажи го на някой друг. Просто искам да ти помогна да стигнеш там, закъдето си тръгнал!
— Преследват ме, Джордж.
Уф, по дяволите, помисли си Джордж. Това поне обяснява защо се държи толкова несигурно.
— Искаш да кажеш, че няма никаква лодка, която трябва да се зареди с гориво.
— Аз… — гласът му звучеше колебливо — Излъгах за лодката.
— Е, как да не се гордее човек с теб. И кой, ако смея да запитам — Джордж не беше много сигурен, че иска да чуе отговора, но все пак трябваше да попита — те преследва?
— Федералните.
Два пъти по дяволите.
— За какво?
— Укриване на доходи.
— Без майтап? — Джордж внезапно се заинтригува. — За колко ги преметна?
— Не опира толкова до „за колко“, а „в продължение на колко“.
— Добре де: за колко време?
— Девет години. Не съм попълвал декларация, откакто навърших осемнайсет.
— Айде бе! Защото си глупав или защото си куражлия?
— Господин Хаскинс — каза непознатият, поглеждайки го право в очите и говорейки, при което Джордж остана поразен, от позициите на дълбоко вкоренени убеждения. — Не мисля, че което и да е правителство има правото да облага с данък това, което трудещия се човек изкарва с пот на челото.
— И аз не бих го казал по-добре! — извика Джордж. Стори му се, че ще му се пръсне сърцето. Момчето говореше така, както би искал да говори собствения му син, ако имаше такъв. — Мръсн’те коп’лета ш’та ошмулят до шушка, ако им се оставиш! Виж какво правят с мен!
Непознатият младеж зяпаше в пода.
— Знаех си, че ще ме разбереш.
— Да те разбера? Ма как няма да те разбера! Боря се с икономическата полиция години наред, но никога не съм имал куража наистина да им се опъна! Свалям ти шапка!
— Може ли да пренощувам тук?
Това накара Джордж да се позамисли. Искаше му се да помогне на този смел младеж, но какво щеше да прави с наемателите?
— Какво ще ти направят, ако те хванат? Каква присъда те чака?
— Двайсет.
Стомахът на Джордж се преобърна. Такъв млад човек в зандана за двайсет години, само защото не си е плащал данъците. Почувства, че кръвта му ври.
— Копелета!
Трябваше да рискува. Наематели ненаематели, чувстваше се задължен да осигури на младежа място, където да пренощува. Всичко ще бъде наред. Наемателите можеха да си вземат един ден отпуск и просто да си починат. Напоследък работеха доста усърдно. Просто трябваше да си затваря устата, така че да не се изпусне пак.
— Е, Джордж? Какво ще кажеш?
— Мога да те приютя за една нощ, но само една — каза Джордж. — След това…
Младежът скочи на крака и затресе глава.
— Милион благодарности, Джордж!
— Чуй ме сега. Само тази нощ. Стане ли утре сутрин, те откарвам на перона, взимам ти билет и те пращам за Ню Йорк с всичките му там карти за пътуване. Веднъж като стигнеш, много лесно ще ти загубят дирите.
На Джордж му се стори, че вижда сълзи в очите на младежа.
— Не знам как да ти се отблагодаря.
— Айде сега. Просто си попаднал, където трябва. Изглеждаш претрепан. Почини си. Никой няма да разбере, че си тук.
Другият кимна, после отиде до прозореца и се загледа навън към парцела.
— Красиво е — каза.
Джордж си даде сметка, че може би ще изглежда още по-красиво, ако прозорецът беше по-чист, но очите му не бяха достатъчно в ред, за да забележи особена разлика.
— Ако беше мое — каза младежът разпалено — със сигурност щях да намеря начин да го опазя от лапите на предприемачите и данъчните. Може би щях да го превърна в природен резерват или защитена зона за птици или нещо там. Каквото и да е, но да си остане диво и свободно.
Клатейки глава, той се обърна и се отправи към другата стая. Джордж го гледаше с почуда. Природен резерват! Как не се беше сетил за това? Щеше да го освободи от данъци и неподлежеше на разделяне! Какво прекрасно разрешение на проблема!