Беше самоубийство, поправи я мислено Майлс. Той можеше да те гръмне без дори да помръднеш от мястото си. Познавам добре бързината на реакциите му.
— Не — прошепна той и поклати глава.
Устните й отчаяно се присвиха.
— И вие ли ме наричате лъжкиня?! Или ще кажете, че това ми достави удоволствие?
— Не… — Той я погледна през огромната, широка цял метър пропаст. — Не исках да кажа това… Но… Аз не бях в състояние да ходя до петгодишна възраст, само пълзях… Прекалено дълго съм гледал колената на хората край себе си. Но когато имаше парад или друго привлекателно зрелище, аз имах възможност да го наблюдавам без проблем… От раменете на сержанта…
Вместо отговор тя се изплю върху трупа на Ботари. Очите на Майлс потъмняха от гняв. Само завръщането на Мейхю и санитарната инструкторка го предпази да не извърши голяма глупост.
— Адмирале! — втурна се към него жената. — Къде сте ранен?
В продължение на цяла минута той я гледаше без да разбира нищо, после сведе очи към окървавените си дрехи.
— Не съм ранен — промърмори и направи безуспешен опит да почисти лепкавата течност от дрехите си. — Пострада сержанта…
— Какво стана? — коленичи край Ботари инструкторката. — Нещастен случай ли беше?
Майлс вдигна очи към Елена. Тя стоеше напълно неподвижно, увила ръце около раменете си и сякаш потръпваше от студ. Само очите й се движеха. От сгърченото тяло на пода към изправената фигура на жената от Ескобар и обратно…
Устните му с мъка се раздвижиха:
— Нещастен случай. Почистваше оръжията, а игловият имплодер се оказа включен на автоматична стрелба… — Две истини в три изявления — постижението не беше лошо…
Устните на жената от Ескобар се разтегнаха в тържествуваща усмивка. Тя мисли, че съм узаконил нейното правосъдие, осъзна Майлс. Прости ми, сержант…
Санитарната инструкторка прокара портативния си скенер над гърдите на Ботари и поклати глава:
— Господи, каква бъркотия!
Надеждата беше толкова внезапна, че тялото на Майлс подскочи като гумено.
— Какво е състоянието на криогенните камери? — развълнувано попита той.
— Всички са заредени, сър. Сторихме го веднага след контраатаката.
— Как процедирате при подбора на пациентите?
— Предимство имат най-малко обезобразените, тъй като шансовете им за съживяване са най-големи, сър. Враговете остават последни, освен ако не ги изискат от разузнаването.
— Каква според вас е степента на обезобразяване тук?
— Доста голяма, имам само два по-тежки случая…
— Кои са те?
— Хора на капитан Тънг. Ще наредите ли да извадя един от тях?
Майлс замълча, очите му потърсиха лицето на Елена. Тя гледаше тялото на Ботари така, сякаш това беше някакъв непознат, най-сетне свалил маската на баща й от лицето си. Тъмните й очи приличаха на бездънни пещери. Една за Ботари, една за него самия…
— Той… Той мразеше студа — промърмори най-сетне Майлс. — По-добре направете приготовления за моргата…
— Слушам, сър — козирува медицинската инструкторка и забързано излезе.
Мейхю изглеждаше съвсем замаян пред лицето на смъртта.
— Съжалявам, милорд — прошепна той. — Тъкмо… Тъкмо бях започнал да го харесвам…
— Да, добре — кимна Майлс. — А сега си върви… — Спря очи върху жената от Ескобар и отчаяно прошепна: — Вървете си и вие!
Елена продължаваше да мести очи от смъртта към живота и обратно. Приличаше на див звяр, току-що вкаран в стоманена клетка.
— Мамо?
Гласът й беше тих и изтънял, съвсем различен.
— Стой по-далеч от мен! — предупредително изръмжа жената, хвърли й изпълнен с хладна омраза поглед и се насочи към вратата.
— Хм… — прочисти гърлото си Ард. — Може би ще е по-добре да седнеш, Елена… Ще ти донеса чаша вода, или нещо друго… — Протегна ръце да я подкрепи: — Ето така… Браво, добро момиче…
Тя се остави да бъде отведена настрана, хвърляйки един последен поглед към сгърченото на пода тяло. Лицето й прилича на унищожен от жестока бомбардировка град, помисли си Майлс.
Изчака завръщането на медицинския инструктор, искаше да уточни началния час на бдението. Обзе го страх, чувстваше се необичайно. Беше свикнал сержанта да се страхува и грижи за него, а не обратното… Докосна с пръст лицето на Ботари. Брадичката му беше гладко избръсната.
— А сега какво ще правя, сержант?
ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Изминаха три дни преди да се разплаче. Вече беше започнал да се тревожи, когато през нощта, без всякакво предупреждение, сълзите го заляха като обилен потоп. Майлс ги прие като навременен катарзис, но те се появиха и през следващите нощи — все така бистри и обилни. Стомахът вече го болеше непрекъснато, но най-вече след хранене. Което доведе до естествената реакция да избягва храната. Чертите му още повече се изостриха, кожата залепна за костите му.