Той се запита дали да не й каже, че плюе кръв. Не, това със сигурност ще означава, че трябва да иде на преглед в амбулаторията. А той не искаше да вижда медицинския инструктор, тъй като при пълен преглед ще станат ясни доста неща — както истинската му възраст, така и болестта на костите му, пазена в дълбока тайна.
— Баз работи на две смени по поддръжка на оборудването — продължи тя. — Тънг, Торн и Аусън се занимават с организацията на новопостъпилите, но нещата не вървят добре. Всички се карат, хаосът става все по-голям. Майлс, ако останеш в тази дупка още седмица, цялата наемническа флота на Дендарии ще заприлича на кабината ти…
— Зная — промърмори той. — Нали присъствам на съвещанията. Това, че не говоря, не означава че и не слушам.
— Тогава слушай добре и ги чуй като казват, че се нуждаят от твоето ръководство!
— Заклевам се в Бога, че не зная защо, Елена! — въздъхна той, прокара пръсти през косата си и вирна брадичка. — Баз монтира апаратурата, Ард борави с нея, Тънг, Торн и Аусън се бият, а ти ги поддържащ в добра физическа форма… Само аз не върша абсолютно нищо полезно!… — Помълча, после вдигна глава: — От какво каза, че се нуждаят?
— О, няма значение!
— Но защо тогава си тук?
— Помолиха ме. Нима забрави, че не пускаш никого? Вече няколко дни ме обработват. Приличат на ревностните християни от миналото, които молят Дева Мария да посредничи между тях и Господ…
По лицето му пробяга нещо, което смътно наподобяваше някогашната му усмивка.
— Само с Исус — поклати глава той. — Господ е там, на Бараяр…
Тя прихна и скри лицето си в длани.
— По дяволите, как е възможно да се смея?!
Той се надигна, дръпна ръцете й и я накара да седне до него.
— А защо да не се смееш? Нима не заслужаваш това, а и още хиляди хубави неща?
Елена не отговори, очите й се насочиха към дългия сребърен сандък в ъгъла на стаята и дупките на стената над него.
— Не се усъмни в обвиненията й, нали? — прошепна най-сетне тя. — Нито за миг!
— Познавам го далеч по-добре от теб. Цели седемнадесет години бяхме неразделни…
— Да — въздъхна тя и отпусна ръце в скута си. — Предполагам, че е така. Виждах го рядко… Идваше веднъж в месеца в имението Воркосиган да даде заплатата на госпожа Хайсоп… Рядко се задържаше повече от час. В сребърната си ливрея изглеждаше висок три метра. Толкова са вълнувах, че в нощите преди и след пристигането му не можех да мигна. През лятото бях на седмото небе, тъй като майка ти ме пращаше на езерото да си играя с теб и той по цял ден беше пред очите ми… — Ръцете й се свиха в юмруци, гласът й се превърна в шепот: — Но всичко е било ЛЪЖА! Славата е била измама, а под нея е имало… помийна яма!
Майлс сам се изненада от нежността, която прозвуча в гласа му:
— Не мисля, че той е лъгал, Елена. Според мен се опитваше да изкове една нова истина за живота си…
— Но ИСТИНАТА е само една! — проскърца със зъби тя. — Аз съм плод на един луд, изнасилил майка ми, а тя е убийца, която мрази дори сянката ми! Едва ли съм наследила от тях единствено цвета на очите и формата на носа …
Ето го черния страх, ето го дълбоко скрития ужас в душата й. Той потръпна и се впусна след него като рицар след зловещ демон.
— Не! Ти не си като тях! Ти си отделна личност, самостоятелна и невинна!…
— В твоята уста това звучи безкрайно цинично!
— А?
— Какво мислиш, че си ти? Кулминация на няколко генерации, цветът на Вор…
— Аз ли?! — извика Майлс. — Аз по-скоро съм кулминация на ДЕГЕНЕРАЦИИЯТА, повяхнал цвят на някога процъфтяващ род!… — Замълча, забелязал как лицето й се превръща в огледало на собственото му смайване: — Вярно, родът ми е стар… Дядо ми носеше на гърба си девет поколения, баща ми — десет. А аз мъкна цели единадесет и мога да ти се закълна, че последното тежи колкото всички останали, взети заедно! Цяло чудо е, че не съм още по-нисък, че не съм едно джудже! В момента имам чувството, че съм висок само метър, а скоро въобще ще изчезна!
Дрънкаше глупости и знаеше, че го прави. Някакъв бент се отприщи в душата му и вече не можеше да се спре.
— Обичам те, Елена! Винаги съм те обичал!… — Тя трепна като подплашена сърна, той изстена и уви ръце около тялото й. — Изслушай ме, моля те! Обичам те! Обичах и сержанта… Не ме интересува миналото му, не ме интересува какво си наследила от него! Аз уважавам това, което беше той, аз просто не мога да живея без своя Ботари, затова трябва да се омъжиш за мен! — Последните думи почти изкрещя, после бе принуден да млъкне, за да си поеме дъх.
— Не мога да се омъжа за теб! Генетичният риск…
— Аз НЕ СЪМ мутант! Виж, нямам хриле… — Тикна пръсти в ъглите на устата си и рязко я разтвори… — Нямам рога!… — Притисна палци в слепоочията си и ги завъртя.