— Зная всичко за самоубийството… Не си мисли, че можеш да ме заблудиш.
Тя се сепна, по лицето й плъзна гъста червенина. Намръщи се насреща му и хлопна прозорчето на шлема.
Прости ми, мислено се примоли той. Но трябваше…
Ард спусна шлема над главата му, свърза контролния панел и провери връзките. В корема на Майлс бързо се надигаше огнена топка. Проклета работа!
Провери надеждността на връзката си с командната зала.
— Комодор Тънг? Обажда се Нейсмит. Пуснете видеото.
Вътрешността на шлема грейна в разноцветни светлини, на екрана се изписаха всички телеметрични данни, необходими за оперативното изпълнение на задачата. Този път нямаше сервонасочващи връзки. Плененият пелиански скафандър не разполагаше с подобна апаратура, а старите озерански костюми можеха да се задействат само ръчно.
— Имаш последен шанс да промениш решението си — обади се гласът на Тънг, продължавайки стария спор. — Положително няма да атакуваш озеранците след предаването на парите, далеч от пелианските бази, нали? Нашето разузнаване разполага с точни данни за…
— Не! Трябва да пленим или унищожим парите преди предаването. След това няма смисъл, поне от стратегическа гледна точка…
— Е, не е точно така. Тези пари биха ни свършили работа…
Как, безгласно попита Майлс и мрачно поклати глава. Задълженията му към наемниците от Дендарии сигурно скоро ще бъдат обявени за световен рекорд. Една наемническа флота може да гълта толкова много пари, колкото ако ги хвърля на пачки в пещта на парна машина… Никога досега дребен човек като него не беше дължал толкова много пари и на толкова много хора… А положението продължаваше да се влошава. Стомахът му тичаше в коремната кухина като болна амеба, хвърляйки киселини и отровни сокове във всички възможни посоки. Ти си една психосоматична илюзия, увери го Майлс.
Бойната група се построи и тръгна към совалките. Майлс се местеше от човек на човек, гледаше да каже на всеки по някоя ободряваща дума, да ги назовава по име, да им се усмихва. Подреди ги според чиновете в съзнанието си, после неволно се запита колко празни места ще зейнат в края на акцията…
Беше се изчерпал откъм умни решения. И в резултат тази акция щеше да се проведе по класическия начин — с главата напред.
Прекосиха тесните коридори и започнаха да се настаняват в совалката. Предстоеше им най-трудното — да чакат безпомощно действията на Тънг, който трябваше да ги пренесе като кашони с яйца — бавно и с безкрайно внимание, за да не ги счупи. Майлс напълни дробовете си с въздух и зачака обичайните ефекти от безтегловността.
Оказа се обаче напълно неподготвен за могъщия спазъм, който прегъна тялото му на две, прекъсна дъха му и накара лицето му да стане по-бяло от платно. Не, никога досега не е ставало така… Направи безуспешен опит да разгъне сгърченото си тяло, изпусна ръкохватката до главата си и полетя в пространството. Мили Боже! Неизбежното идваше! Последното унижение! Всеки момент щеше да повърне, вътре, направо в скафандъра!… Пред очите на всички! За един бъдещ имперски офицер е недопустимо да има пристъпи на космическа болест! Абсурд, пълен абсурд!… Запази присъствие на духа колкото да чукне с брадичка копчето на вентилацията на максимум и да изключи радиовръзката. Не беше необходимо наемниците да чуват странните звуци, които издава техния адмирал преди да повърне…
— Адмирал Нейсмит? — обади се един глас от командната зала. — Медицинските ви показания изглеждат малко необичайни и ще се наложи телеметричен тест на състоянието ви…
Сякаш цялата вселена се беше стоварила върху корема му. Завъртя се в бронята, задави се, после започна да кашля… Вентилаторът не смогваше да прочисти въздуха. Цял ден не беше слагал нищо в уста — откъде, по дяволите, се появи всичко това?!
Един от наемниците го улови и придърпа обратно към креслото, после направи опит да изправи сгърчените му крайници.
— Добре ли сте, адмирал Нейсмит?
Протегна ръка и вдигна екрана пред лицето на Майлс.
— Не! — задавено простена младежът. — Не тук!…
— Копеле мръсно! — изруга наемникът, отскочи назад и извика: — Санитар!
Престараваш се, понечи да каже Майлс. Сам ще се оправя, почистването става бързо… Пред очите му заплуваха тъмни съсиреци, придружени от алени капчици. Това май си беше чиста кръв…
— Не! — промърмори задавено той. — Не СЕГА!…
Яки ръце го придърпаха обратно към коридора, откъдето току-що се беше появил. Гравитацията го притисна към пода… Кой по дяволите я беше увеличил до три G?… Ръцете свалиха шлема и се заеха с разопаковането на внимателно сглобената черупка на скафандъра. Той се почувства като вечерята на голям рак, вътрешностите му отново изригнаха.