Выбрать главу

Над главата му плуваше лицето на Елена, по-бяло дори от неговото. Тя коленичи, смъкна ръкавицата със сервоустройство и стисна ръката му на голо. Най-сетне…

— Майлс!

Истината е такава, каквато я създадеш…

— Командор Ботари! — изграчи с върховно усилие той. Около него се трупаха уплашени, но познати лица. Неговите хора, наемниците на Дендарии… За тях… Трябва да го стори заради тях… — Поемете командването!…

— Не мога! — изкрещя тя с разкривено от ужас лице. Господи, май изглеждам точно като Ботари, въздъхна в себе си Майлс. Изливам си вътрешностите пред нея… Не е чак толкова зле, поиска да й каже той. През очите му се появиха сребристи мушици, лицето й изчезна… Не! Още не!…

— Ти си дала клетва за вярност… Трябва! Ще бъда с теб… — Тялото му се замята, сякаш стиснато в лапите на зловещ великан. — Ти си истински Вор, а не аз… Нещо е станало в онези репликатори, при раждането ни… — на лицето му се появи мъртвешка усмивка. — Инерцията…

Тя се изправи, ужасът върху лицето й отстъпи място на отчаяната решителност.

— Слушам, милорд! — прошепна, после вдигна глава и подвикна: — Всички по местата си! Направете място на санитарния екип!

В следващия миг вече я нямаше, бойците покорно я последваха. Тялото на Майлс беше поставено на пневматична носилка.

Очите му попаднаха върху върховете на ботушите — черни и далечни хълмчета, които сякаш плуваха свободно в пространството… Смътно усети убождането на първата инжекция в сгъвката на ръката си, до слуха му достигна далечният глас на Елена:

— Хайде, клоуни! Стига игри! Трябва да спечелим тази битка заради адмирал Нейсмит!

Герои! Раждаха се навсякъде около него, сякаш имунизирани срещу вирусите на болестта, която сам той разпространяваше…

— По дяволите! — проплака той. — По дяволите! По дяволите! — Устните му продължиха да повтарят едно и също докато втората инжекция на санитарния инструктор бавно го откъсна от болката, мъката и съзнанието…

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Напускаше реалността и се завръщаше в нея, имаше чувството, че отново е малкото момченце, загубило се преди години в огромната сграда на Императорската Резиденция. Отваряше различни врати. Някои водеха към съкровища, други — към обикновени килери, но зад нито една от тях нямаше нищо познато. В един момент се събуди и видя до себе си Тънг, обзе го безпокойство — не трябваше ли да бъде в командната зала?

— Знаеш ли, синко… — топло промълви Тънг. — Ако искаш да оставиш следа в този бизнес, трябва да се научиш на умереност… Замалко да те изпуснем!

Това прозвуча като сентенция, може би трябва да я изпише на стената на спалнята си…

При следващото си събуждане видя Елена. Как се беше озовала в лазарета? Остави я в совалката, но явно никой и нищо не стои там, където трябва…

— По дяволите! — жално измънка той. — Подобно нещо едва ли се е случвало на Ворталия Храбреца!…

— Откъде си толкова сигурен? — вдигна вежди тя. — Тогавашната история е била дело на трубадури и поети… Я се опитай да намериш рима за „спукана язва“!

Той прилежно се зае с тази задача, но сивотата го погълна и му попречи.

Веднъж се събуди сам и започна да вика сержант Ботари, но той не идваше. Такъв си е сержантът, въздъхна унило Майлс. Непрекъснато ти се пречка из краката, но когато наистина ти потрябва, изведнъж разбираш, че е в отпуск… Успокоителното на медицинския инструктор прекрати недоволството му…

По-късно хирургът поясни, че всичко се е дължало на алергетична реакция към успокоителните. Появи се дядо му, притисна лицето му с възглавницата и се опита да го натика под леглото. Свидетели на делото му бяха сержант Ботари с окървавени гърди и пилот-офицерът на наемниците с щръкнали във всички посоки жички на имплантацията, превърнали главата му в странен рошав корал… Добре, че накрая се появи майка му и прогони призраците. Приличаше на квачка, която загрижено кудкудяка на пиленцата си, готова да ги защитава от всякакви опасности.

— Бързо! — рече на Майлс тя. — Изчисли стойността на „е“ до последната десетична точка и магията ще бъде разрушена! Можеш да го сториш наум, стига в жилите ти да тече достатъчно бетианска кръв!

Цял ден очакваше появата на баща си в галерията на своите халюцинации. Знаеше, че е направил нещо адски умно, но не можеше да си спомни точно какво. Сърцето му нетърпеливо се свиваше от желанието да впечатли графа. Но той не дойде и Майлс се разрида от разочарование.

Сенките продължаваха своя парад — медицинската инструкторка, хирургът. Елена и Тънг, Аусън и Торн, Ард Мейхю… Но те бяха неясни като отражения върху оловно стъкло. Той плака дълго, после заспа…