— Какво изкупление? Може би жертвено агне за ужасните му грехове? Затова ли трябва да бъда безупречна девойка според стандартите на Бараяр? Да прогоня проклятието, надвиснало над главата му? По дяволите, цял живот бих могла да върша това и пак нищо да не постигна!
— Не, ти не си била жертвено агне — опита се да я спре той. — По-скоро беше олтар…
— Да, сигурно! — възкликна тя и започна да крачи напред-назад. Приличаше на женски леопард, вързан на къса верига. Той имаше чувството, че раните в душата й се разтварят и започват да кървят… Направо тук, пред очите му. Изгаряше от желание да може да ги превърже…
— Нима не виждаш, че с мен ще ти бъде по-добре? — втурна се с главата напред той, страстен и всеотдаен като някога. — Колкото и да се преструваме, той винаги ще бъде в нас. Не можеш да избягаш от него, аз също… Накъдето и да се насочиш, той ще бъде твоят компас… Той ще бъде кривото огледало, през което ще се пречупват всичките ти нови възприятия… Аз също съм преследван от духа на баща си и зная какво е…
Тялото й започна да трепери, гласът й се превърна в шепот:
— Караш ме да се чувствам безнадеждно болна!…
Иван Ворпатрил надникна откъм стълбичката в момента, в който тя се насочи към нея.
— О, Майлс, тук ли си бил…
Размина се с Елена на почетно разстояние, ръцете му несъзнателно се плъзнаха надолу, към слабините. Устата й язвително се сви, но главата й любезно кимна. Той прие поздрава с нервна усмивка. Дотук с кавалерските планове да я закрилям от похотливите желания на Иван, въздъхна горчиво Майлс.
Братовчедът се настани до него с въздишка на облекчение и попита:
— Да си чул нещо за капитан Димир?
— Абсолютно нищо. А ти сигурен ли си, че са тръгнали към Тау Верде? Да не би да са получили друга заповед? Не виждам как един бърз куриерски кораб може да закъснява цели две седмици…
— О, Господи, мислиш ли, че това е възможно? — простена Иван. — Ще имам големи неприятности…
— Не знам — сви рамене Майлс и направи опит да го успокои: — Вашата заповед е била да ме откриете, а до този момент си я изпълнил единствено ти… Можеш да споменеш това пред татко, когато молиш за прошка…
— Хм — поклати глава Иван. — Поначало не виждам смисъла да имаш толкова много наследена власт и да не се възползваш от нея, поне от време на време… Майлс, баща ти не прави компромиси с НИКОГО… — Отправи поглед към флотата на Дендарии отвъд прозореца и смени тона: — Знаеш ли, това наистина изглежда внушително…
— Наистина ли така мислиш? — зарадва се Майлс, после го обля вълна на великодушие: — Искаш ли да се присъединиш към нас? Напоследък молбите в тази насока се превръщат в истинска епидемия…
— Не, благодаря — засмя се Иван. — Нямам намерение да гладувам за императора… „Законът на Ворлупулус“, знаеш…
Усмивката на Майлс застина на устните, смехът на Иван замря. Спогледаха се в смаяно мълчание.
— О, по дяволите!… — простена най-сетне Майлс. — Съвсем бях забравил за закона на Ворлупулус… Дори през ум не ми минаваше за него…
— Едва ли някой ще приеме всичко това за истинско организиране на частна армия — увери го братовчед му. — Няма ги необходимите условия — униформи, тил, поддръжка… Те не са ти давали клетва за вярност, нали?
— Само Баз и Ард — отвърна Майлс. — Не зная как бараярския закон третира наемническите договори… Те не са доживотни, освен ако наемникът не бъде убит…
— Кой е между другото този Баз? — небрежно попита Иван. — По всичко личи, че е дясната ти ръка…
— Без него наистина не бих постигнал нищо. Бил е инженер в Имперската армия преди да… — Майлс се задави и успя да добави с неутрален тон: — …да напусне. — Как ли се отнася законът към онези, които дават убежище на дезертьори? В крайна сметка той не беше очаквал, че някой ще му потърси сметка за подобен акт… Замисляйки се по този въпрос, той започна да си дава сметка, че плановете му да се завърне триумфиращо у дома и да помоли баща си да направи нещо за Баз, твърде много приличат на плановете на онзи, който паднал от самолет и разчитал да се приземи на някое пухкаво облаче… Това, което от разстояние изглежда твърда земя, отблизо често се оказва обикновена мъгла…
Майлс хвърли бегъл поглед към Иван. После го зяпна, а накрая се вторачи в него. Иван невинно мигаше насреща му, но нещо в това весело и откровено лице караше душата на Майлс да потръпва от тревога.
— Знаеш ли — бавно проточи той. — Колкото повече си мисля за твоята поява тук, толкова по-странна ми се струва тя…
— Какво е толкова странно? — сви рамене Иван. — Никак не ми беше лесно да се добера дотук. Трябваше да си отработвам превоза с оная стара крава. Не съм срещал по-ненаситно…