Хайде, започвай с проклетите спомени, въздъхна в себе си Майлс.
— Нещата се трупаха с години. Имаме страшно много работа, която все някой трябва да свърши… С малко юридическа подготовка би могло да…
— ЮРИСТ?! — извика Майлс, дълбоко поразен. — Искате да стана юрист? Че това е толкова противно, колкото и да бъда шивач!
— Моля? — объркано го погледна лорд Воркосиган.
— Нищо — смутолеви Майлс. — Просто си спомних едни думи на дядо…
— Нямам намерение да споделям тази идея с дядо ти — подхвърли лорд Воркосиган, прокашля се и продължи: — Но от опита си в управлението знам, че ти… хм… би могъл да заместиш дядо си при управлението на нашите земи… Това управление не се състои единствено от налагането на воля посредством военна сила… Дори по времето на Изолацията не е било така.
Говори така, сякаш е обмислил всичко, с омраза си помисли Майлс. Наистина ли си вярвал, че аз ЩЕ СЕ ИЗУЧА за адвокат, татко? Вдигна глава и погледна лорд Воркосиган с лека подозрителност:
— Има ли нещо, което не ми казвате, сър? Нещо, свързано със здравето ви, или…
— О, не, всичко е наред — увери го лорд Воркосиган. — Макар че човек в моето положение едва ли може да предвиди какво ще стане с него утре…
Какво ли още се е случило между Грегър и баща ми, загрижено се запита Майлс. Имаше чувството, че му се предлагат едва десет процента от цялата истина. Лорд Воркосиган въздъхна и се надигна.
— Е, добре. Няма да ти отнемам повече от времето за почивка. Сега ти имаш нужда единствено от нея…
— Не ми се спеше, сър…
— Мога ли да ти помогна с нещо? — внимателно попита лорд Воркосиган.
— Не, все още имам от болкоуспокоителните, които ми дадоха в болницата. Две хапчета и почвам да се нося… — Майлс разпери ръце и ги размаха като птичи криле.
Лорд Воркосиган кимна и се оттегли.
Майлс се отпусна по гръб и направи опит да извика образа на Елена в съзнанието си. Но студеният полъх на политиката остана и след излизането на баща му, сковаваше въображението му като утринна слана. Изправи се на крака и се повлече към банята. Реши, че е време да глътне едно от своите хапчета.
Глътна две, с помощта на чаша вода. Всичките, прошепна тих глас в главата му. Вземи ги всичките и цялата работа ще приключи… Постави почти пълната кутийка върху лавицата, очите му пробягаха по отражението му в огледалото.
— Дядо е прав! — прошепна той. — Човек трябва да умира единствено в бой!
Върна се в леглото, впери очи в голата насрещна стена и в съзнанието му отново се появи мигът на фаталната грешка. Там, на пътеката с препятствията… Най-накрая сънят дойде и му донесе така желаното спокойствие.
ТРЕТА ГЛАВА
Майлс се събуди от почтителното докосване на прислужника, навън бавно се развиделяваше.
— Лорд Воркосиган, лорд Воркосиган — тихо повтаряше човекът.
Очите на младежа лепнеха, струваше му се, че е потънал в дълбоко езеро. Какво става, по дяволите, запита се той. Защо ме будят толкова рано и защо ме титулуват като баща ми? Нов ли е този прислужник, или…
Съзнанието му се избистри с хладна бързина, стомахът му се сви. Рязко седна в леглото, за миг му се зави свят.
— Какво има?
— Негово… Вашият баща моли да се облечете и незабавно да слезете при него… — Заекването на прислужника потвърди лошите му предчувствия.
До настъпването на деня имаше най-малко още един час. В библиотеката бяха включени жълтите настолни лампи, през плътно спуснатите завеси не проникваше никаква светлина. Баща му носеше униформените си панталони, но под тях се показваха домашни чехли. Отгоре бе облякъл бяла риза. Стоеше в средата на помещението и тихо разговаряше със семейния лекар. Край тях стоеше войник в униформата на имперската стража. Усетил отварянето на вратата, баща му (или може би граф Воркосиган?) бавно се обърна и очите им се срещнаха.
— Дядо ли, сър? — тихо попита Майлс.
Новият граф тъжно кимна с глава.
— Тихо и незабележимо, в съня си… Станало е преди около два часа. Мисля, че не е усетил нищо. — Гласът на баща му беше тих и ясен както винаги, но лицето му изглеждаше по-сбръчкано от обикновено, някак изведнъж остаряло. Иначе си беше все същото — спокойно и сдържано, лице на истински командир, който държи положението в ръцете си. Единствено очите му, при това само когато светлината се отразяваше в тях, показваха наличието на някаква тъжна, почти детска безпомощност. Но тези очи уплашиха Майлс далеч повече от плътно стиснатите му устни.