Тя неохотно закрачи до него по дългия коридор.
— Да. И моите работодатели ще бъдат неприятно изненадани от размера на сумата, която ми дължат…
— И аз ви дължа нещо… Баз е възхитен от поведението ви по време на мисията.
— Обикновено изпълнение на задълженията — сви рамене тя.
— Той нямаше предвид само техническите ви сръчности. Както и да е… Някак не ми се искаше да оставям Елена… моята Елена… сама там горе… Тя трябва да получи заместител на това, което изгуби… Поне трошица успокоение.
— Тя изгуби една илюзия и нищо повече. И можете да ми повярвате, адмирал Нейсмит, или който и да сте, от мен може да получи само нова илюзия… Може би нещата щяха да са по-различни, ако не приличаше толкова много на него… Но както и да е… Не желая нито да върви подире ми, нито да ми се мярка пред очите!
— Тя не може да отговаря за вината на сержант Ботари, каквато и да е тя…
Елена Висконти уморено разтърка слепоочията си.
— Не казвам, че грешите. Просто ви казвам, че НЕ МОГА! От нея се излъчва ужас и винаги ще бъде така, поне за мен!
Майлс леко прехапа устни. Спуснаха се по едно от гъвкавите изходни съединения и закрачиха по равната площадка за приземяване. Наоколо почти не се виждаха хора.
— Илюзия… — проточи той. — Човек би могъл дълго да живее с илюзии. Понякога и цял живот, ако има късмет… Толкова ли е трудно да приемете една роля? За няколко дни, а може би дори за няколко минути? Така и така се налага да отделя известна част от фондовете на Дендарии за заплащане на един негоден кораб и за новото лице на една дама… Бих могъл да поема и разноските за времето, което ще ви отнеме тази роля…
На лицето й се изписа презрение и той веднага съжали за думите си. Погледът й беше ироничен и малко замислен:
— Вие наистина обичате това момиче, нали?
— Да.
— Останах с впечатлението, че е по-близка с вашия главен инженер…
— Така е по-добре.
— Извинете, но не разбирам…
— Там, където отивам, дебне смъртта… Както мен, така и всеки, решил да ме придружи… Предпочитам да съм сигурен, че тя пътува точно в противоположна посока.
На следващата площадка за кацане кипеше трескава дейност. Търбухът на фелициански товарен кораб лакомо поглъщаше палети с редки метали, отлети на рафинерията. Тези метали бяха от жизненоважно значение за военната индустрия на планетата. Заобиколиха кораба отдалеч и потърсиха по-тихо място. Майлс откри, че пръстите му несъзнателно мачкат шарената кърпа в джоба.
— Той мечтаеше за вас — внезапно, изненадващо дори и за себе си изтърси той. — Също цели осемнадесет години… В представите му вие бяхте негова законна съпруга, с всички почести и привилегии… Беше се вкопчил толкова силно в тази илюзия, че тя се превърна в действителност, в част от живота му… Ето защо Елена приема нещата с толкова жар. Понякога човек е в състояние да докосне халюцинациите… Понякога — те него…
Жената от Ескобар спря и се облегна на близкия стълб, лицето й рязко побледня. Майлс измъкна кърпата от джоба си и започна да я мачка. Изпита абсурдното желание да й я предложи… За какво? За легенче срещу пристъпа на гадене?
— Съжалявам — прошепна най-сетне тя. — Но само при мисълта, че ме е опипвал с мръсното си въображение през тези осемнадесет години, отново ми става лошо!
— Той имаше труден характер — започна Майлс, после изведнъж стисна устни. Направи две крачки напред, обърна се и ги повтори в обратна посока. Пое дълбоко дъх и изведнъж се отпусна на колене пред жената от Ескобар.
— Мадам! Константин Ботари ме изпраща да поискам прошката ви за всички злини, които ви е причинил… Можете да осъществите своето отмъщение — никой няма право да иска друго от вас. Но сложете край на тази агония. Дайте ми нещо свое, нещо, което да изгоря над гроба му. Моля ви за това в качеството си на негов лорд-закрилник, негов приятел, негов син, ако щете… През целия си съзнателен живот съм чувствал бащинските му грижи…
Елена Висконти се залепи за стената. Все още на колене, Майлс леко се отдръпна назад, забравил за чест и достойнство.
— По дяволите! — прошепна тя. — Почвам да мисля, че наистина сте луд! Всъщност, нищо чудно — вие не сте бетианец… Хайде, ставайте! Какво ще се получи, ако някой ви види в тази поза?
— Няма да стана преди да получа посмъртен дар — твърдо отвърна той.
— Но какво искате? Какво значи „посмъртен дар“?
— Нещо ваше, някаква лична вещ, която се изгаря за упокой на мъртвите. Понякога я изгаряте за душите на близки и приятели, понякога — за душите на убитите врагове. Така те няма да нарушават спокойствието на собствената ви душа. Кичур коса ще свърши работа… — Прокара пръсти по ниско остригана ивица на главата си и добави: — Това тук отиде за упокой на душите на двадесет и двама пелианци, убити миналия месец…