Стори му се, че в хода на разсъжденията й има нещо погрешно, но сега не беше времето за разнищване на подобни въпроси. От многобройните входове на площадката се появиха първите дендарийски наемници — отначало по двама-трима, после в плътен поток… Светлините се включиха за дневния цикъл, плановете му за тихо измъкване бързо се разпадаха.
— Е, добре — отчаяно промъмри той. — Сбогом. — Стисна ръката на Баз, а Елена го сграбчи в прегръдката си с насълзени очи. Пръстите на краката му направиха опит да спасят достойнството си на пода, но вече беше късно…
Когато Елена най-сетне го пусна обратно, около тях вече се беше събрала тълпа. Хората протягаха ръце да се здрависат или просто да го докоснат… Духът на Ботари сигурно би замръзнал от ужас при подобна липса на дистанция. Майлс му отправи безмълвен поздрав, придружен с усмивка за извинение.
Площадката за кацане вече беше море от лица. Хората викаха и тропаха с крака, след няколко секунди всичко влезе в особения ритъм на мелодичен припев:
— Нейсмит, Нейсмит, Нейсмит!…
Майлс безсилно вдигна ръце, от устата му се откъсна сподавена ругатня. В такава тълпа винаги ще се намери поне един идиот, който започва да скандира… Елена и Баз го вдигнаха на раменете си и той се предаде. Няма как, ще трябва да произнесе шибаната прощална реч… Свали ръце надолу и изненадано установи, че тълпата млъква. Вдигна ги отново нагоре и хората започнаха да крещят. Започна да ги спуща бавно, като диригент на симфоничен оркестър. Тишината беше пълна. И ужасяваща.
— Както виждате, аз съм високо… — започна той. — Високо, защото вие сами ме вдигнахте… — Над тълпата, като лек ветрец, премина доброжелателен смях. — Вдигнахте ме високо благодарение на своя кураж, издръжливост и чувство за отговорност… — Ето, точно това им трябва… Изчеткай ги и всичко е наред. Макар, че редом с изброените качества можеше да добави и други: простотия, невъздържано съперничество, алчност, болни амбиции, коварство… Не, не! Продължавай в същия дух! — Затова искам да ви отвърна със същото… Обявявам, че от днес нататък вие сте неразделна част от Дендарийската наемническа флота с постоянен статут!
Над площадката се разнесе фойерверк от викове, свиркания и тропот на крака. Голяма част от присъстващите бяха новобранци от войниците на Озер, но тук бяха и старите кримки, начело с Аусън и Торн. Майлс откри възбудените им лица на няколко метра от себе си. Аусън грееше от гордост, а Торн плачеше.
Вдигна ръце и над площадката отново се възцари тишина.
— Принуден съм да замина по спешни дела, не зная кога ще бъда обратно при вас. Назначих за свой заместник комодор Джесек. Искам да му се подчинявате така, както се подчинявахте на мен — Сведе очи към Баз и добави: — Той никога няма да ви изостави!… — Раменете на Джесек потръпваха от възбуда. Майлс беше доста озадачен от този факт, просто защото Баз най-добре от всички знаеше, че всичко е една голяма измама. — Благодаря на всички, сбогом!
Краката му най-сетне се върнаха върху пода.
— А на мен Господ да ми помага — добави полугласно той, после побърза да се насочи към гъвкавия ръкав и спасението.
Джесек блокира натиска на тълпата, устата му се озова на едно ниво с ухото на Майлс.
— Милорд — прошепна той. — Моля да задоволиш любопитството ми преди да заминеш… Кажи ми на кой род всъщност служа?
— Какво?! — учуди се Майлс и хвърли озадачен поглед към Елена. — Нима още не си му казала?
— Тайната си е тайна — сви рамене дъщерята на Ботари.
— Е, добре… няма да го крещя сред толкова народ… Само ще ти кажа, че ако някога тръгнеш да си шиеш ливрея (което едва ли ще стане), трябва да предпочетеш сребърно-кафявите тонове…
— Но аз… — Баз се закова на място, лицето му видимо пребледня. — Но това е…
Майлс доволно се усмихна.
— Захранвай го постепенно, Елена — подхвърли той.
Тишината в гъвкавия ръкав го погълна, виковете на тълпата, отново започнала да скандира името му, долитаха някъде отдалеч… Фелицианският пилот помогна на Ели Куин да се качи на борда, след тях пристъпяше Иван. Последното нещо, което Майлс видя преди да изчезне във вътрешността на кораба, беше лицето на Елена. А няколко крачки по-нататък, обградена от разбеснялата се тълпа наемници, стоеше Елена Висконти, строга и намръщена. Очите й бяха отправени към Баз и младата й съименница.
Фелицианският пилот херметизира въздушните шлюзове и ги поведе към навигационната зала.
— Пфю! — подсвирна с уважение Иван. — Тези хора наистина са луди по теб! Сигурно си на седмото небе!
— Не съвсем — направи гримаса Майлс.
— Защо? На твое място аз положително бих си умрял от кеф! — В гласа му пролича нескрита завист.