— Моето име не е Нейсмит.
Иван отвори уста, после я затвори и му хвърли един внимателен поглед. Екраните в навигационната зала бяха включени, цялата площадка на рафинерията беше пред очите им. Корабът потрепна и започна да се отделя, очите му напразно потърсиха една фигура сред множеството… Четвъртата на първия ред, или може би петата?
— По дяволите! — изръмжа Иван, пъхна палци под колана си и започна да се полюшва на пети. — Все още нищо не ми е ясно! Идваш тук гол като пушка, но само за четири месеца стигаш до върха, печелейки една дълга и очевидно нелека война!…
— Не ми трябва никакъв връх! — изгуби търпение Майлс. — Всеки връх като този ми напомня за смъртта!
— Нищо не разбирам! — оплака се Иван. — Нали цял живот си мечтал да бъдеш войн? Тук си водил истински сражения, бил си начело на истинска флота, спечелил си битки, които малцина могат дори да сънуват…
— Ама ти наистина ли мислиш, че съм си играл на война? — Майлс закрачи напред-назад, после спря на място и засрамено наведе глава: — Може би точно това съм правил… Може би точно в това е белята… Губил съм ден след ден да си подхранвам самочувствието, докато през това време Вордрозда е насъсквал песовете си срещу баща ми… Гледал съм проклетото ПРЕДСТАВЛЕНИЕ, докато те са го РАЗКЪСВАЛИ!
— Аха — въздъхна Иван. — Значи от това ти настръхва косата… Не се страхувай, ще се върнем навреме… — Примигна, после объркано попита: — А какво ще правим когато се върнем, Майлс? Особено при положение, че предчувствията ти се окажат верни?
— Все ще измисля нещо — мрачно се усмихна Майлс. Обърна се към екраните и тежко въздъхна. Иван няма представа за истинското положение на нещата. Спечелените битки бяха наистина фантастични, но загубите съвсем не са малки. Напротив — според Майлс те са огромни и безвъзвратни…
Рафинерията и увисналите около нея космически кораби бързо се отдалечаваха. Скоро се превърнаха в съзвездие от блестящи искрици, примигнаха и изчезнаха…
ДВАДЕСЕТА ГЛАВА
Бетианската нощ беше гореща, въпреки огромния предпазен купол над предградията на Силика. Майлс докосна сребърните кръгчета на челото и слепоочията си. Надяваше се, че няма да се разлепят от потта. Премина през митническия контрол на Бета с медицинското удостоверение за имплантация на фелицианския пилот, би било глупаво фалшивите кръгчета да се разлепят точно сега.
Край предпазния купол, увиснал над жилищния комплекс, в който се намираше апартамента на баба му, бяха подредени красиви дръвчета, осветени от скрити прожектори. Сградата беше строена преди въвеждането на задължителните предпазни куполи и затова се намираше изцяло под земята. Майлс взе ръката на Ели Куин и лекичко я потупа.
— Вече почти стигнахме. Още две стъпала надолу… Точно така… Баба ми ще ти хареса… Работи като отговорник на животоподдържащата апаратура в Университетската болница на Силика, следователно знае към кого да се обърнем за твоята операция… Сега пред теб е вратата…
Иван влезе пръв, прегърнал огромния си куфар. Хладен въздух погали лицето на Майлс, притесненията му за фалшивите имплантации започнаха да се топят. Минаването през митницата с фалшиви документи беше трудна работа, изискваща много нерви… Но ако беше разкрил истинската си самоличност, несъмнено щеше да бъде арестуван, а бетианските юридически процедури щяха да се точат Бог знае докога… Време за такива неща просто нямаше.
— Ето, сега ще се качим в асансьора… — изведнъж се задави, изпусна една сподавена ругатня и безпомощно се втренчи в човека, който излизаше от клетката. Човекът, когото най-малко искаше да види от всички обитатели на тази планета по време на краткия си престой. Тав Калун.
Очите на Калун сякаш щяха да изскочат от орбитите си, лицето му придоби цвета на изпечена тухла.
— Ти! — изкрещя той, задави се и заплашително тръгна към Майлс. — Ти!…
— Добър вечер, господин Калун — направи опит да се усмихне Майлс. — Точно вас търсех…
Ръцете на Калун сграбчиха реверите му.
— Къде е кораба ми?
Озовал се притиснат до стената, Майлс изведнъж се разтъжи от отсъствието на сержант Ботари.
— Имах малък проблем с вашия кораб… — започна успокоително той.
— Къде е? — разтърси го Калун. — Какво направихте с него, разбойници такива?
— Страхувам се, че остана на Тау Верде. Повреда в Неклиновите пръти… Но ви нося парите… — Усмивката му трябваше да бъде спокойна и жизнерадостна.
Хватката на Калун отказа да се разхлаби.
— Не ти ща проклетите пари! — изръмжа той. — Луд ме направиха след твоето заминаване… Разследване от кого ли не, лъжи и проследяване… Агентите на Бараяр разпитваха моите служители, моята любовница и нейната съпруга!… А междувременно разбрах какъв пущинак си ми заложил срещу кораба, проклет мутант! Сега ще ти изпия кръвчицата! Приготви се за ТЕРАПИЯТА на Тайните служби, които всеки момент ще бъдат тук!…