Очите му се насълзиха, той вдигна ръка и с рязко движение попречи на глупавата влага да намокри скулите му.
— Дявол да го вземе! — приглушено въздъхна той. Никога в живота си не бе се чувствал толкова слаб и безпомощен.
Баща му внимателно го погледна.
— Месеци наред положението висеше на косъм… — промълви той. — Ти добре знаеше това…
А вчера аз скъсах този косъм със собствените си ръце!, помисли Майлс, обзет от черно отчаяние. Съжалявам, дядо, ужасно съжалявам!… Тръсна глава и глухо отвърна:
— Да, сър.
Погребението на стария герой се превърна в нещо като всеобщо поклонение. Три дни непрекъснати траурни пантомими, за какво е всичко това, питаше се Майлс. По спешност се шиха черни дрехи, къщата на Воркосиган се превърна в нещо като издигната насред площада естрада, към която се стичаха опечалени от всички краища на страната. Поклонението беше в замъка ВорхарТънг — там, където заседаваше Съвета на Графовете. Безкрайни траурни речи. Процесията, която наподобяваше военен парад, начело с военния оркестър на Негово Величество императора, великодушно отпуснат за погребението, кавалерийският взвод на Грегър Ворбара, отдавна изпълняващ чисто представителни функции… Опелото…
Майлс мислеше, че дядо му е последният от своето поколение, но сега се оказа, че не е така. В процесията се включиха цял куп ветерани, появили се Бог знае откъде… Черните им пелерини се развяваха като гарванови криле, след тях пристъпваха ординарците им. Мрачен, но учтив, Майлс търпеливо понасяше стреснатите им погледи когато го представяха като внука на Пьотр Воркосиган, после, също така търпеливо изслушваше спомените им за хора, които бяха умрели още преди да се роди и за които — както искрено се надяваше — никога нямаше да слуша отново…
Нещата не приключиха дори след последната лопата суха пръст върху ковчега. В продължение на следобеда и цялата вечер къщата на Воркосиган беше обсадена от тълпи, които едва ли биха могли да бъдат причислени към близките на семейството. Бяха по-скоро приятели и познати, офицери и държавни служители, естествено, придружени от съпругите си. А самите роднини бяха толкова много и толкова непознати, че главата му се замая.
Граф и графиня Воркосиган приемаха съболезнования в основата на широкото стълбище и не можеха да мръднат оттам.
Баща му винаги беше считал социалните контакти за неразделна част от политическия си дълг и това ги правеше абсолютно задължителни. Но когато на прага се появи братовчедът Иван Ворпатрил, следван от майка си — достопочтената лейди Ворпатрил, Майлс не издържа и панически се оттегли в малката уединена стаичка — последното убежище от нашествието на вражеските сили. Вече беше научил, че Иван е издържал успешно изпитите за Военната академия, не изгаряше от желание да чуе подробностите. Пристъпи към асансьора, измъкна пътьом две цветчета от някакъв венец, после побърза да изчезне нагоре, към таванската стаичка.
Почука тихо на дървената врата, покрита с разкошна резба.
— Кой е? — долетя отвътре приглушеният глас на Елена.
Той завъртя емайлираната топка на бравата, пъхна ръката си в процепа и размаха цветята.
— О, Майлс, влизай… — извика тя.
Той се шмугна вътре, облегна облечената си в черно снага на вратата и се усмихна. Елена седеше на старо резбовано кресло до прозореца.
— Как разбра, че съм аз?
— Ами, трябваше да си ти… Или някой, който е решил да ми поднесе цветя на колене… — Очите й неволно се вдигнаха до нивото на вратата, от което би очаквала да се появи мъж с нормален ръст.
Майлс се отпусна на колене и пропълзя по килима към нея.
— Заповядай! — извика с престорена тържественост той и тя избухна в смях. Краката му обаче моментално изразиха протест от това насилие, на лицето му се изписа болка. — Ох… — Той прочисти гърлото си, после, вече доста по-тихо, добави: — Ще ми помогнеш ли да стана? Проклетите шини много ми пречат…
— Разбира се — скочи Елена, настани го удобно върху леглото и се върна на мястото си.
Майлс бавно огледа миниатюрното помещение.
— Това ли е най-добрият гардероб, който можем да ти предложим?
— Харесвам си стаята — отвърна Елена. — Особено прозореца, защото гледа към улицата… А спалнята на баща ми е още по-малка. — Помириса цветята и Майлс веднага съжали, че не беше подбрал от най-ароматните. Очите й се спряха върху лицето му с внезапно подозрение: — Откъде ги откъсна, Майлс?
— Взех ги назаем от дядо — отвърна с леко смущение той, по лицето му избиха розови петна. — Изобщо няма да му липсват, тъй като долу е истинска джунгла…