— Това може да се отгатне и по снайперистите на покрива, въоръжени с плазмени лъкове — отбеляза Майлс и вътрешно изтръпна от страх. Едно от споменатите оръжия се насочи към тях и не ги изпусна нито за миг.
Приземи летателния апарат бавно и внимателно, точно в центъра на белия кръг, очертан доста встрани от стените на замъка.
— Представяш ли си колко глупаво ще изглеждаме, ако се втурнем посред заседанието и изведнъж се окаже, че там се обсъждат проблемите с водата, или нещо подобно — подхвърли Иван.
— И на мен ми мина подобна мисъл през главата — призна Майлс. Тайното им приземяване си беше един доста голям риск. — Е, няма да ни е за пръв път — въздъхна на глас той. Направи справка с часовника си, отпусна се на пилотската седалка и бавно напълни дробовете си с въздух.
— Лошо ли ти е? — разтревожено попита Иван. — Видът ти не е особено добър…
Майлс поклати глава и мислено поиска прошка от боговете за всичко лошо, което си беше мислил по отношение на Баз Джесек. Едва сега разбра какво означава да се парализираш от страх. По всичко личи, че не е по-смел от Баз, а просто е имал късмета да не бъде толкова уплашен… Изведнъж му се прииска да е обратно при своята дендарийска флота и да се занимава с прости, дори ежедневни неща — например да обезврежда касетъчни бомби…
Иван беше на прага на паниката.
— Виж какво! — извика той. — Цели две седмици ме убеждаваш в предимствата на изненадата и накрая успя! Сега вече е КЪСНО да променяш плановете!
— Нищо няма да променям! — промърмори раздразнено Майлс и дръпна сребристите кръгчета от челото си. Очите му пробягаха по сивите стени на замъка.
— Ако продължаваме да седим тук, положително ще привлечем вниманието на охраната — обади се след известно време Иван. — Да не говорим за вратата на ада, която сигурно вече се е отворила на летището!
— Добре — отвърна Майлс. Прекъсна дългата верига на доводите, които подреждаше в главата си. Верига, насечена от съмненията… Време е да слезе на земята.
— След теб — любезно рече Иван.
— Добре.
— Хайде…
Световъртежът от свободното падане… Отвори вратата и се спусна на паважа.
Изкачиха стъпалата към входа и спряха пред четиримата пазачи, облечени в блестящи ливреи. Единият, с лице на селянин, сви пръсти край лампазите си и направи неприличен жест. Добре дошъл у дома, въздъхна Майлс. После отривисто кимна с глава.
— Добро утро, войници. Аз съм лорд Воркосиган, явявам се тук по заповед на императора.
— Проклето джудже!… — започна единият от пазачите и понечи да свали оръжието си, но този до него хвана ръката му и се втренчи в Майлс:
— Недей, Даб!… ТО наистина е това, за което се представя!…
Във вестибюла пред голямата заседателна зала бяха подложени на втора проверка. Иван непрекъснато се опитваше да надникне през вратата и това дразнеше униформения служител, който имаше задължението да ги претърси за оръжие. Никой нямаше право да носи оръжие в присъствието на императора. Майлс напрегна слух и започна да различава гласовете зад вратата. Ето, това е гласът на граф Вордрозда — на моменти висок и писклив, в друг — носов и авторитетен — според изискванията на дебатите.
— Колко дълго продължава това? — прошепна той на близкостоящия войник.
— Една седмица. Днес трябва да е последния ден, в момента се водят заключителните дебати. Идвате точно навреме, милорд… — Войникът му кимна окуражително и се отдалечи, до слуха му достигна част от тихия спор между началниците на караула: — …Но той ТРЯБВА да бъде тук!…
— Сигурен ли си, че не предпочиташ бетианската терапия? — промърмори с мрачен хумор Иван.
— Късно е вече — усмихна се Майлс. — Няма ли да е смешно, ако се окаже, че пристигаме точно за произнасянето на присъдата?
— Как няма да е смешно! — изръмжа Иван. — Сигурен съм, че ти направо ЩЕ УМРЕШ от смях! — Пазачът му направи знак, че е свободен, и той забърза към вратата на залата.
— Хей, чакай! — сграбчи ръкава му Майлс. — Слушай!
Отвътре долетя още един познат глас: на адмирал Хесман.
— Тоя пък какво прави тук? — шепнешком се учуди Иван. — Мислех, че цялата работа е в ръцете на графа и никой друг!
— Сигурно е свидетел — отвърна Майлс. — Какъвто ще бъдеш и ти… Тихо!…
— …ако нашият блестящ министър-председател наистина не знае нищо за заговора, нека ни представи „липсващия си племенник“ — казваше Вордрозда с натежал от ирония глас. — Но той твърди, че не може… Защо? Подразбирам, че защото лорд Ворпатрил е изпратен в чужбина със секретно послание. Какво послание? Очевидно нещо от сорта на „Спасявай се както можеш — всичко пропадна“… Но аз питам: възможно ли е подобен заговор да бъде организиран от сина без знанието на бащата? Каква е съдбата на прословутите 275,000 марки, за които уважаемият колега отказва да говори? Дали с тях не е финансирана тайната операция? Постоянните му искания за отлагане не са нищо повече от димна завеса. След като лорд Воркосиган е невинен, защо го няма тук? — Вордрозда прибягна до една от обичайните си драматични паузи.