— Такова обвинение обаче не е повдигнато пред Съвета — отбеляза граф Воркосиган.
— Кой би посмял, особено след всичко това? — усмихна се Хенри Ворволк.
— Би посмял само човек с доказана вярност към императора; човек, който проявява академичен интерес към перфектното правосъдие — отвърна с леден глас граф Воркосиган. — Човек, който няма какво да губи… Нали така, граф Ворхалас?
— Трябва да се молиш, Воркосиган! — прошепна Ворхалас с одрезгавял от вълнение глас. — Трябва да се молиш за милост, както се молих някога аз!… — Очите му се затвориха, през тялото му премина могъща тръпка.
Граф Воркосиган дълго го гледа, после бавно кимна с глава.
— Добре.
Стана, отпусна се на коляно пред врага си и тихо добави:
— Нека забравим този закон, а аз ще се погрижа момчето да не ни създава повече неприятности.
— Това все още ми звучи прекалено гордо…
— Както решиш…
— Кажи „моля те“!…
— Моля те — покорно повтори граф Воркосиган. Майлс потърси признаци на гняв в поведението на баща си, но не откри нищо. Между двамата мъже имаше нещо старо, далеч по-старо от него самия… Нещо, което приличаше на сложен лабиринт, недостъпен за никой друг… Грегър приличаше на болник, Хенри Ворволк зяпна от смайване, а Иван се вцепени от ужас.
В поведението на Ворхалас започна да се долавя някакъв транс. Приведе се към бащата на Майлс и прошепна:
— Хайде, покажи го, Воркосиган!… Хайде!…
Главата на граф Воркосиган се сведе още по-ниско, ръцете му се свиха в юмруци.
Ако изобщо ме вижда, тоя тип очевидно ме счита за оръжие срещу татко, помисли смаяно Майлс. Май е крайно време да привлека вниманието му.
— Граф Ворхалас! — гласът му прониза тишината като кинжал. — Предлагам да спрете дотук, тъй като в противен случай ще се наложи да повторите всичко това пред очите на майка ми! Ще посмеете ли?
Ворхалас леко се намръщи.
— Нима майка ти може да те гледа и да не изпитва желание за мъст? — дрезгаво попита той и многозначително махна с ръка към недъзите на тялото му.
— Мама счита всичко това за моята най-голяма дарба — поклати глава Майлс. — Според нея изпитанията са дарба, тежките изпитания — голяма дарба… — Поклати глава и замислено добави: — Разбира се, много хора приемат мама за странна… — Очите му се заковаха върху лицето на стареца: — Как предлагате да използваме вашата дарба, графе?
— По дяволите! — промърмори след известно време Ворхалас, обръщайки се към граф Воркосиган: — Има очите на майка си!
— Забелязах — промърмори в отговор граф Воркосиган и издържа притеснения поглед на врага си.
— Аз не съм някакъв шибан светец! — обяви внезапно Ворхалас, без да се обръща конкретно към никого.
— Никой не те кара да бъдеш — намеси се с успокоителен тон Грегър. — Но ти си ми дал клетва за вярност, ти си мой покорен слуга… А аз не желая моите слуги да се разкъсват помежду си, вместо да се обединяват срещу враговете на империята!
— Добре, господарю — с нежелание промърмори Ворхалас и започна да щрака с пръсти. Сякаш разкопчаваше някакъв дяволски капан. — Хайде, ставай… — нетърпеливо подхвърли той към граф Воркосиган. Бившият регент бавно се изправи, лицето му беше безизразно.
Очите на Ворхалас се преместиха върху Майлс, в зениците им светеха гневни пламъчета.
— Добре, Арал — изръмжа той. — Искам да чуя как възнамеряваш да държиш под контрол този надарен млад маниак и неговата „случайно“ събрана армия!
Граф Воркосиган внимателно мереше думите си, сякаш отброяваше с пипетка капките на силно лекарство:
— Наемниците на Дендарии са истинска загадка за мен. Вие какво ще кажете, господарю?
Грегър се стресна, рязко изтръгнат от ролята на зрител.
Погледна към Майлс, в очите му се четеше молба:
— Подобни армии се формират и разформироват, нали? Има ли шанс твоите хора просто да се разпръснат?
— Същата надежда ми се мярна в главата преди да замина — прехапа устни Майлс. — Но те изглеждаха в отлична форма и продължаваха да се разрастват…
— Едва ли ще изпратя своята армия срещу тях, както направи някога Дорка — направи гримаса Грегър. — Подобна разходка е прекалено дълга за мен…
— Срещу тях не бива да се повдигат никакви обвинения — побърза да изтъкне Майлс. — Нито за момент не са подозирали истинската ми самоличност, освен това повечето от тях изобщо не са бараярци.
Грегър хвърли един несигурен поглед към граф Воркосиган, който съсредоточено разглеждаше носовете на ботушите си и сякаш искаше да каже: „Нали те сърбеше да вземаш самостоятелни решения, момче?“ Гласът му обаче беше спокоен и напълно неутрален.