— Непоправим си! — поклати глава тя, но на устните й играеше усмивка.
— Нали нямаш нищо против? — попита той. — Реших, че на този етап те ще донесат по-голяма радост на теб, отколкото на него…
— Дано само някой не помисли, че сама съм ги откраднала!
— Препращай ги към мен — предложи великодушно той, вирна брадичка и хвърли кос поглед към внезапно помръкналото й лице. — Сега пък какво има? Тъжни мисли ли те налегнаха?
— Господи, нищо не мога да скрия с това мое лице! Сякаш е отворен прозорец!
— Нищо подобно. Лицето ти по-скоро прилича на… на вода. Отразява нещата, по повърхността му бягат светлини и сенки, но никой не знае какво става в дълбокото…
Елена закачливо се усмихна, после лицето й отново стана сериозно.
— Мислех си, че никога не съм слагала цветя на гроба на мама.
— А искаш ли? — оживи се той. — Ще се измъкнем през задния двор, цветя колкото щеш… Никой нищо няма да забележи.
— В никакъв случай! — отсече тя. — Това, което направи, е напълно достатъчно! — Завъртя стръкчетата в ръцете си, листенцата станаха сребърни на светлината на прозореца, зад който се трупаха сивите есенни облаци. — Освен това аз не зная къде се намира той…
— Странно! — погледна я изненадано той. — Съдейки по привързаността на баща ти, аз мислех, че той редовно го посещава… Но може би не иска да я свързва със смъртта, това често се случва…
— Тук си прав. Веднъж го попитах къде е погребана, помолих го да отидем на гроба… Но знаеш го татко… Все едно, че говорех на стената.
— Той наистина е като стена, особено когато се стовари върху някого… — В очите му проблесна нова мисъл:
— А може би го измъчва чувство на вина. Може би тя е един от редките смъртни случаи при раждане… Умряла е горе-долу по времето на твоето раждане, нали?
— Той каза, че е загинала при въздушна катастрофа.
— О…
— После каза, че се е удавила.
— Така ли? — Блясъкът в очите му отново се появи. — Може би е паднала с летателния си апарат в река или езеро. Има такива случаи… А може би го е управлявал той…
Елена потръпна и Майлс мислено се наруга за проявената нетактичност.
— Извинявай, не исках да те обидя… Но днес съм в много особено настроение… Сигурно е от дрехите… — Разпери ръце и размаха черните поли на пелерината си като криле.
После потъна в размисъл. Мислеше за смъртта и свързаните с нея сложни ритуали. Елена тактично запази мълчание, очите й гледаха надолу, към парадния вход на сградата, разположен на четири етажа под прозореца й. Там цареше тържествено оживление; облечени в траурни одежди, знатните граждани на Бараяр се точеха в неспирен поток.
— Можем да разберем! — прошепна напрегнато той и я накара да подскочи от изненада.
— Какво?
— Къде е погребана майка ти. При това без да питаме и разпитваме…
— Как?
Той се изправи, на лицето му се появи широка усмивка.
— Няма да ти покажа. Ще те накарам да трепериш като онова лято в имението Воркосиган, когато се ровихме в килера да търсим оръжието на стария бунтовник… Едва ли някога пак ще ти се отдаде случай да се повозиш на някой от онези древни танкове…
Тя го изгледа с открито съмнение. Очевидно пазеше жив спомен за ужасното премеждие, от което едва излезе жива. Но все пак го последва.
Влязоха предпазливо в тъмната библиотека на долния етаж. Преди това Майлс се спря при дежурния гвардеец, намигна и прошепна:
— Ще почукаш ли на вратата, ако някой дойде, ефрейтор? Не искаме да бъдем изненадани… Нали разбираш?
Дежурният отвърна на намигването, огледа Елена през полуспуснатите си клепачи и кимна с глава:
— Разбира се, М… Лорд Воркосиган.
— Хей, Майлс! — извика Елена в момента, в който вратата се плъзна на мястото си и ги откъсна от шума на препълнената с гости къща. — Нима не си даваш сметка какво ще си помисли той сега?
— Който мисли зло, зло ще го намери… — изрецитира игриво Майлс, обърна се и докосна с длан компютърната конзола с двоен секретен код до мраморната камина, която беше директно свързана с Генералния щаб и резиденцията на императора. — Но ЗА ТОВА ТУК едва ли ще си помисли…
Елена зяпна от изненада като видя, че бронираната вратичка покорно се плъзга встрани, а холовидната система се включва след няколко докосвания на пръстите му.
— Мислех, че това тук е свръхсекретно… — прошепна тя.
— И наистина е — отвърна той. — Но капитан Куделка беше решил да помогне на обучението ми когато… — Горчива усмивка и махване с ръка: — …когато все още учех… Включвахме се в бойните компютри, онези истинските… А после симулирахме различни операции… Бях сигурен, че е забравил да изтрие личните ми кодове… — Пръстите му се свиваха и разпущаха в странен ритъм, на екраните се появиха сложни поредици от помощни указания.