— Видях как стария Ботари те отнася оня ден — промърмори той и кимна към осакатените крака на Майлс. После вдигна чашата и отпи една юнашка глътка. Дядо сигурно щеше да се задави, ако можеше да види как се отнасят със специалното му вино, помисли си Майлс. Сам отпи далеч по-скромна глътка, повече от уважение към призрака на стария граф, който вероятно витаеше над главите им, отколкото като познавач. Защото твърдението на стареца, че Майлс едва ли ще направи разлика между добро вино и престояла от миналия вторник вода за пране, не беше много далеч от истината… — Жалко за теб — жизнерадостно добави Иван. — Макар че, ако питаш мен, ти извади голям късмет…
— Така ли? — промърмори Майлс и заби зъби в мекия сандвич.
— Точно така, по дяволите! Утре подготовката започва.
— Чух за това…
— Което означава, че най-късно в полунощ аз трябва да се явя в казармата. Мислех да прекарам по-весело последната си свободна вечер, но бях принуден да се забия тук. Майка ми, знаеш… Но утре даваме неофициална клетва за вярност на императора и Господ ми е свидетел, че повече няма да търпя да ме третират като хлапак! — Замълча да преглътне хапката си и продължи: — Рано сутринта, още по тъмно, аз ще тичам като шантав в дъжда, докато ти ще си спинкаш на топло и няма да ти пука от нищо… Представяш ли си?
— Аха — кимна Майлс, отпи глътка вино, после забързано опразни чашата си.
— Две отпуски за три години! — продължаваше да негодува Иван. — Сякаш съм затворник! Нищо чудно, че го наричат „служба“… А още по-добре да го наричат „робство“… — Прокара хапката си с едра глътка вино и поклати глава: — А ти ще разполагаш с времето си, ще можеш да правиш каквото искаш…
— Точно така — съгласи се Майлс. Нито императора, нито някой друг изпитва желание да го вземе на служба. Не може да продаде уменията си, не може дори да ги подари…
За щастие Иван замълча, очевидно потънал в мисли за нерадостното си бъдеще. След няколко минути вдигна глава и попита:
— Нали баща ти няма да се качи тук?
— Да не би да те е страх от него? — вирна брадичка Майлс.
— Този човек превърна в пудинг целия Генерален щаб, за Бога! — изсумтя Иван. — А аз съм просто един зелен новобранец на Негово Величество Императора… Нима теб не те е страх от баща ти?
Майлс внимателно обмисли отговора си.
— Не съвсем — отвърна. — Или по-скоро не в смисъла, в който го казваш…
Иван артистично извъртя очи към тавана. Спомнил си за неотдавнашната случка в библиотеката, Майлс въздъхна и добави:
— Всъщност, ако наистина държиш да го избегнеш, това едва ли е най-доброто скривалище…
— Аха — мрачно кимна Иван и разклати виното, останало на дъното на чашата му. — Винаги съм имал чувството, че не ме харесва…
— По-скоро не ти обръща внимание — съжали го Майлс. — Аз самият едва на четиринадесет години разбрах, че Иван не е второто ти име… — После изведнъж прехапа усти и замълча. Утре този идиот започва пожизнената си служба в Имперската армия, докато „късметлията“ Майлс си остава у дома! Отпи нова глътка вино и усети, че му се приспива. Довършиха сандвичите и бутилката, Иван веднага отвори другата.
На вратата властно се почука.
— По дяволите! — скочи на крака Иван. — Дали не е той?
— Младшият офицер трябва да застане мирно и да козирува на старшия! — подхвърли Майлс. — А не да се крие под леглото!
— Не съм искал да се крия под леглото, а в банята! — погледна го обидено Иван.
— Не се безпокой — усмихна се Майлс. — Ще можеш да се оттеглиш спокойно, тъй като се очаква силен прикриващ огън. — Обърна се към вратата и извика: — Влез!
Беше граф Воркосиган, разбира се. Очите му, сиви и хладни като ледник в облачен ден, се заковаха в Майлс:
— Какво си направил на момичето, защо тя се е затворила в стаята си и пла… — Очите му се спряха на Иван, застанал мирно на крачка встрани, думите заседнаха на гърлото му. Прокашля се и вече с по-нормален глас рече: — О, по дяволите! Искрено се надявах, че тази вечер няма да се сблъскам с теб… Предполагах, че вече ще си се оттеглил с бутилка от моето вино в някое ъгълче и няма да създаваш неприятности.
— Сър! — нервно изкозирува Иван. — Вуйчо Арал!… Мама разговаря ли с вас, сър?
— Да — въздъхна граф Воркосиган и Иван пребледня. Не може да види веселите искри в очите на баща ми, отбеляза Майлс и реши да поеме инициативата.
— Иван дойде да ми посъчувства за наранените крака, сър — каза той и прокара пръст по гърлото на празната бутилка. Братовчед му енергично закима с глава.
— Виждам — въздъхна граф Воркосиган и добави, вече с далеч по-топъл, някак обиден глас: — Петдесет години военна и политическа кариера и какво?… Превърнал съм се в някакво плашило, като баба Яга, която заплашва да изяде лошите момчета… — Разпери ръце и въздъхна: — Това е положението. Считай се изяден и си вдигай чуковете! Хайде, момче, върви!…