— Сър — започна той. — Допускате ли, че…
— Синко — обади се в същата секунда граф Воркосиган. — Какво би казал, ако…
— Извинявам се — прекъсна се Майлс. — Моля, продължавайте…
— Исках да кажа, че сега му е времето да посетиш баба Нейсмит… — продължи графът. — Не си ходил на Бета вече почти две години, нали? Бетианците може наистина да живеят до сто и двадесет години, но човек никога не знае…
Майлс едва не подскочи от радост, но успя да се овладее.
— Чудесна идея! — извика той. — А може ли да взема и Елена?
— Какво? — отново се извиха веждите на баща му.
Майлс скочи на крака и възбудено закрачи из стаята. Да предложи на Елена междупланетно пътешествие! Господи, та това ще я накара да го възприеме като истински герой! Ще започне да го гледа с уважението, което вероятно изпитва към двуметровия гигант Ворталия Храбреца!
— Защо не, сър? — попита възбудено той. — Ботари при всички случаи ще пътува с мен, защо да не вземе и дъщеря си? Никой не би намерил това за странно!
— Не мога да си представя реакцията на Ботари когато му кажа, че трябва да изложи Елена на опасностите, които я чакат в колонията Бета — отбеляза граф Воркосиган. — Той познава тази планета, а тази вечер ви видя и едва ли ще подскочи от радост като чуе поканата ти…
Хм. Краката го носеха напред-назад, умът му работеше на високи обороти.
— Тогава няма да я каня!
— Е, това вече е нещо друго — въздъхна с нескрито облекчение графът.
— Ще помоля мама да я покани — добави Майлс. — Да видим тогава каква ще бъде реакцията на Ботари!
— Бива си те, момчето ми — усмихна се одобрително и малко изненадано граф Воркосиган, а сърцето на Майлс се изпълни с радостно ликуване.
— Идеята за това пътуване всъщност е на мама, нали сър? — попита той.
— На практика — да — призна графът. — Но аз бях доволен от нея, тъй като ще бъда много по-спокоен да те изпратя на Бета за следващите няколко месеца. — Изправи се на крака: — Сега ще ме извиниш, но трябва да тръгвам. Налага се да обърна внимание на подлия двуличник Вордрозда, за благото на Империята!… — На лицето му се появи израз на неприкрито отвращение. — Честно казано, бих предпочел да си говоря с теб, а дори и се напия в някой ъгъл с онзи идиот Иван! — Очите му гледаха топло и приятелски.
— Работата преди всичко, сър — кимна Майлс. — Разбирам ви отлично.
Граф Воркосиган се спря на прага, на лицето му се появи особено изражение.
— Нищо не разбираш — поклати глава той. — Защото именно моята работа се превърна в проклятие за теб… Страшно съжалявам, че ти причиних такива неприятности!
Неприятности, но за кого, горчиво се запита Майлс, после тръсна глава. По дяволите, това вече няма значение!
— Никога не съм си представял, че ще стане така — добави баща му, кимна с глава и излезе.
Пак ми се извиняват, отчаяно въздъхна Майлс. Внушават ми, че съм о’кей, после започват да ми се извиняват… Ех, татко, татко!…
Продължи да крачи напред-назад, болката в гърдите му беше толкова силна, че той се обърна към плътно затворената врата и извика:
— Ще те накарам да си оттеглиш извиненията! Нищо ми няма, дявол да го вземе! Ще видиш! Ще те накарам да бъдеш толкова горд с мен, че бързо ще забравиш проклетото си чувство за вина! Давам ти дума, думата на един Воркосиган! Заклевам се, татко!… — Понижи глас и някак замислено добави: — Заклевам се и на теб, дядо!
Направи още една обиколка на стаята, после възбудата го напусна и тялото му се строполи върху леглото. Клепачите му лепнеха за сън, наоколо имаше трохи и салфетки. Празната бутилка стърчеше върху масичката, пълната беше изправена до стола.
— Пак си говориш сам — поклати глава той. — Това е лош признак, момче!
Краката го боляха ужасно. Пресегна се към стола, взе пълната бутилка и отново легна.
ПЕТА ГЛАВА
— Много добре, отлично! — промърмори стройният бетиански митнически служител, на лицето му се появи иронична усмивка. — Бас държа, че това е сержант Ботари от Бараяр! Какво ми носите този път, сержант? Няколко ядрени противопехотни мини, които сте забравил в задния си джоб? Едно-две лазерни оръдия, сложени по погрешка сред приборите ви за бръснене? Или може би гравитационен имплозив, пъхнат в ботуша ви?
Сержантът отговори на тази атака с нещо средно между ръмжене и въздишка на досада.
Майлс се усмихна и потърси в паметта си името на митническия служител.