— Елена! — напрегнато прошепна той. — Върви след мен и не казвай нищо!
— Какво? — стреснато го изгледа тя.
— О, госпожице Ботари — извика високо той. — Радвам се, че сте тук. — Сякаш току-що беше пристигнал и се радваше на факта, че някой го е посрещнал. Направи й знак да стане и се насочи към групичката бетианци.
Отлично знаеше, че хората, които не го познават, изпитват затруднение при определяне на възрастта му. Невисокият му ръст ги караше да го вземат за непълнолетен, но при по-внимателно взиране неизбежно стигаха до противоположното заключение. За това допринасяше гъстата четина по бузите му, която никога не изглеждаше гладко избръсната, но най-вече очите му — опознали болката и отдавна свикнали с нея. Преди доста време беше открил, че може да изглежда младеж или зрял мъж с лека промяна в поведението си, за това несъмнено допринасяше наследството на десет поколения смели и непреклонни бойци. На лицето му кацна сдържана усмивка.
— Добър ден, дами и господа — поздрави групичката той, отвърнаха му четири озадачени в различна степен погледи. Светските му маниери понесоха доста силен удар, но все пак удържаха. — Мисля, че ми трябва тъкмо някой от вас… Казаха ми, че можете да ме свържете с пилот на име Ард Мейхю…
— Кой, по дяволите, сте вие? — изръмжа ръководителят на ремонтния екип и вероятно изрази мнението на всички останали.
Майлс сдържано се поклони:
— Лорд Майлс Воркосиган от Бараяр, на вашите услуги. А това е моята сътрудничка госпожица Ботари. Без да искам чух част от вашия разговор и имам чувството, че мога да разреша проблема ви, стига да е удобно… — По-скоро усети, отколкото видя как Елена учудено вдига вежди от новата си титла.
— Виж какво, момче… — започна летищната администраторка, но изведнъж млъкна, парализирана от пронизващия поглед, който й хвърли изпод вежди Майлс. Този поглед беше на стар и препатил боец, заимстван по наистина съвършен начин от великия генерал Пьотр Воркосиган. — Моля за извинение, сър — добави след секунда жената, очевидно впечатлена. — Но какво общо имате вие с пилота Мейхю?
— Имам задачата да уредя с него един стар дълг — вирна брадичка Майлс. Стар ли, помръдна палав въпрос в съзнанието му. Възрастта му едва ли надминава десетина секунди…
— Какво? — учудено вдигна вежди униформеният пилот. — Искате да кажете, че някой дължи пари НА АРД?!
— Не става въпрос за пари — хладно отвърна Майлс и го изгледа с такова отвращение, сякаш сам никога не беше се докосвал до презрения метал. — Имах предвид дълг на честта.
Служителката от летището изглеждаше доста впечатлена, а пилотът — откровено доволен. Полицайката беше подозрителна, далеч по-подозрителен бе шефът на ремонтния екип.
— Мен какво ме засяга това? — директно попита той.
— Мога да го убедя да напусне кораба — авторитетно отвърна Майлс. — Разбира се, ако ми предоставите техническата възможност да се срещна с него лице в лице.
Елена едва не се задави, но той я успокои с кос, почти незабележим поглед.
Четиримата бетианци се спогледаха, сякаш всеки от тях искаше да прехвърли отговорността на съседа си. Пилотът беше този, който изрази общото мнение.
— Какво толкова, по дяволите? — изръмжа той. — Някой да има по-добра идея?
Седнал на командния пулт на служебната совалка, сивокосият пилот отново натисна бутона за свръзка на радиоконзолата си.
— Ард? Говори Ван. Обади се! Водя ти човек, който иска да поговорите. Ще се качи на борда. Нали нямат нищо против, Ард? Нали няма да вършиш глупости?
Отговори му тишина.
— Дали ви чува? — попита Майлс.
— Радиоконзолата му е включена. Но дали е намалил звука, дали е буден, или жив?… Никой не може да каже…
— Жив съм! — изръмжа груб мъжки глас от репродуктора и двамата стреснато подскочиха. В този тип летателни апарати нямаше видеовръзка. — Но ако направиш опит да дойдеш на борда, ти няма да си жив! Чуваш ли ме, Ван? Чуваш ли ме, мръсно копеле?
— Няма и да се опитам — отвърна с въздишка пилотът. — Ще дойде само господин… хм… лорд Воркосиган.
Настъпи мрачна тишина, нарушавана единствено от пропукването на статичното електричество в репродуктора.
— Той не работи за онзи кръвопиец Калун, нали? — попита след известно време гласът, в тона му прозвуча нескрито подозрение.
— Той не работи за никого — успокоително отвърна Ван.
— Да не би да е от Съвета за психическо здраве? Предупреждавам, че няма да допусна до себе си никакво оръжие, никакви упойващи средства! Забележа ли нещо нередно, моментално ще взривя шибания кораб!