— Той дори не е бетианец — отвърна Ван. — Идва от Бараяр и твърди, че търси именно теб…
Ново продължително мълчание.
— Мисля, че нямам дългове към бараярци… — проточи след известно време гласът. — Всъщност, не познавам нито един от тях…
Налягането в кабината осезаемо се увеличи, леко почукване по корпуса показа, че са се скачили със стария товарен кораб. Пилотът вдигна пръст по посока на Майлс и младежът механично провери кабелите за свръзка.
— Готов съм — извика.
— Сигурен ли сте, че искате да го направите? — попита пилотът.
Майлс кимна с глава, все още възбуден от начина, по който бяха успели да се изплъзнат на Ботари. Облиза устни и се усмихна, тялото му потръпна от безтегловността, а вероятно и от мъничко страх. Надяваше се, че Елена ще успее да предотврати евентуалната обща тревога на планетата.
Протегна ръка и отвори люка. Лъхна го топъл ветрец, после налягането в двата кораба се изравни и въздухът замря. Тунелът пред него тънеше в мрак.
— Да ви се намира фенерче?
— На лавицата до главата ви — посочи пилотът. Майлс взе фенерчето и предпазливо се плъзна в тръбата. Мракът постепенно отстъпваше, пред очите му се появиха тесни коридори, осветени от мъждиви електрически крушки. Насочи се към навигационната кабина, където по всяка вероятност го очакваше непознатият пилот. На практика това бяха само няколко крачки, тъй като спалните помещения за екипажа бяха изключително тесни. Тук всичко беше подчинено на товарния отсек, който трябваше да бъде максимално голям. Макар и кратко, разстоянието му се стори огромно, вероятно заради пълната тишина, която цареше на борда. Липсата на гравитация започна да му отразява по обичайния начин и Майлс съжали за всичко, което се намираше в стомаха му. Ванилия, рече си той. Само ванилия щеше да ме оправи…
Пред очите му се появи полуотворен люк, зад който проблесваше светлина. Майлс високо се прокашля, правилно преценил, че не трябва да стряска човека в кабината.
— Пилот Мейхю? — извика полугласно той и предпазливо надникна зад вратата. — Името ми е Майлс Воркосиган и съм тук, за да търся… — Всъщност, какво търсиш, по дяволите? Аха, сетих се… — Тук съм, защото ми трябват отчаяни хора, решени на всичко…
Пилотът Мейхю седеше в креслото за управление, тялото му беше превито на две. В скута му лежаха радиослушалките, до тях се полюшваше наполовина пълна пластмасова бутилка с отровно зелена течност. Контролният панел пред него беше разбит, от утробата му се проточваха разноцветни, безнадеждно оплетени кабели. Отгоре бе поставена кутия на щифтове, от която стърчеше тънка игла. Това беше иглов имплодер — едно строго забранени на Бета оръжие. Мейхю извърна подпухналите си очи към фигурата на прага и потърка с длан тридневната си брада. Другата му ръка обаче не изпускаше електронния спусък на оръжието.
— Аха — промърмори той.
Майлс бе искрено изненадан от игления имплодер.
— Как успяхте да го прекарате през бетианската митница? — попита с уважение той. — Аз самият никога не съм успявал да ги надхитря…
Мейхю се втренчи в кутията, сякаш за пръв път я виждаше.
— Преди време го купих на Джаксън Хол — промърмори. — Изобщо не съм го свалял от кораба… Предполагам, че веднага щяха да го конфискуват… Там долу конфискуват всичко… — От гърдите му се откърти дълбока въздишка.
Майлс се плъзна в кабината, увисна неподвижно във въздуха и кръстоса крака. Надяваше се, че в тази поза няма да предизвика подозренията на пилота и ще го предразположи към разговор.
— Как попаднахте в тази ситуация? — попита той и леко кимна с глава. Имаше предвид както бъркотията в кабината, така и безизходицата, в която беше изпаднал пилота.
— Лош късмет — сви рамене Мейхю. — Винаги съм имал лош късмет. Всичко започна с онзи инцидент на РГ-8… Проклетите амфорни тръби се спукаха, балансиращите чували се намокриха и всичко отиде по дяволите! Издуха се толкова бързо, че корпусът се пропука… Цялата отговорност стовариха на моята глава, шефът на карго-службата там долу дори не получи мъмрене! Само защото откриха пиене на борда… Сякаш моето пиене е виновно за шибаната им небрежност! — Подсмръкна, избърса с ръкав зачервеното си лице, имаше вид на човек, който всеки момент ще се разридае… Това е много обезпокоително, помисли си Майлс. Особено когато се наблюдава у човек, наближаващ четиридесетте. Но Мейхю се овладя и надигна бутилката. Поколеба се за миг, после, с някакъв остатък от любезност, я подаде на Майлс.
Младежът я пое с любезна усмивка. Дали да не се възползвам от шанса и да я излея, запита се той. Това беше единствения начин да извади Мейхю от етанолното опиянение, но в него се криеха и доста опасности. В условията на пълна безтегловност едва ли ще може да събере капките от съмнителната течност, които несъмнено ще се пръснат из цялата кабина. Още по-малко вероятно е да извърши операцията така, че да изглежда чиста случайност. Замислен върху въпроса, той механично отпи от бутилката.