Майлс поклати глава, решен да пресече тези фантасмагории още в зародиш.
— Изпитът си беше съвсем редовен — рече. — Причината беше в мен. Позволих да ме ядосат и постъпих небрежно. Провалих се, защото не бях подготвен достатъчно добре и това е всичко!
Устните на стареца се свиха в презрителна гримаса, пръстите му ядосано се свиваха и разпускаха.
— Едно време никой не би посмял да оспори правото ти на…
— Едно време моята слаба подготовка щеше да бъде заплатена с кръвта на други бойци! — прекъсна го с хладен глас Майлс. — Мисля, че днешната система е по-справедлива.
— Е, да… — промърмори старецът, очите му отново се зареяха през прозореца. — Времената са други… Бараяр се промени… Тази промяна започна когато бях десетгодишен, на двадесет мислех, че е приключила… Но после установих, че тя продължава и на четиридесет светът беше коренно различен. А днес, когато надхвърлих осемдесетте, виждам, че промяната продължава… Днес на преден план излиза едно слабо, дегенерирало поколение, чиито грехове никой не вижда… Старите пирати от времето на баща ми биха ги разкъсали за закуска, а до обед щяха да са забравили за тях… Знаеш ли, че аз ще бъда първият граф Воркосиган, който ще си умре в леглото? Това не се е случвало на рода ни от девет поколения насам! — Замълча, очите му продължаваха да гледат през прозореца. После поклати глава и сякаш на себе си прошепна: — Господи, до гуша ми дойде от промени! Тръпки ме побиват, че мога да бъда свидетел на нови… Тръпки ме побиват!
— Сър — обади се почтително Майлс.
— Ти не си виновен, момчето ми — рязко вдигна глава графът. — Изобщо не си виновен! Ти просто попадна в зъбите на промяната като всички останали и се остави на случайността. Всичко дължим на нея — проклетата случайност. Дори отровата, с която онзи убиец се опита да премахне баща ти… Без да си дава сметка за способностите на майка ти. И въпреки всичко това, ти се представи добре. Ние… Ние просто очаквахме прекалено много от теб и това е всичко… Не бива да те обвиняваме.
— Благодаря, сър.
Мълчанието се проточи и стана трудно поносимо. Въздухът в помещението беше топъл и сух, главата на Майлс щеше да се пръсне от болки. Безсънието започваше да му се отразява, пригади му се от глад и прекалено силните успокоителни. Мъчително се изправи на крака и въздъхна:
— Надявам се, че ще ме извините, сър…
— Върви — махна с ръка старецът. — Сигурно имаш работа… — Очите му се заковаха в лицето на младежа: — Всъщност, какво ще правиш сега? Според мен изпадаш в много особено положение… Ние цял живот сме били Вор, тоест бойци… Дори и тогава, когато войната започна да се променя заедно с всичко останало…
Фигурата му изглеждаше крехка и безпомощна в широкия стол. Майлс събра остатъка от душевните сили в опит да изглежда бодър.
— Знаете, че аристократичният произход се проявява по два начина, сър. След като не мога да бъда боец, ще трябва да стана градско конте… Мисля да се превърна в най-големия епикуреец и женкар на града и това положително ще ми бъде по-приятно от службата в армията…
Дядото оцени чувството му за хумор.
— Винаги съм завиждал на подобни хора, момче… Действай, може пък наистина да ти е хубаво… — На лицето му се появи усмивка, но тя беше толкова пресилена, колкото и тази на Майлс. Старият войн презираше този начин на живот толкова дълбоко, че в речника му едва ли можеше да се намери подходящо прилагателно за израз на това презрение. Майлс направи знак на Ботари и двамата безшумно се оттеглиха.
Майлс се беше сгушил в старото кресло, поставено до прозореца на малката стаичка. Краката му бяха вдигнати нагоре, очите му — затворени. Зад стъклото се виждаше страничната уличка. Тук се влизаше рядко, тишината вдъхваше спокойствие. Никога не бе изпадал в толкова дълбоко отчаяние, душата му сякаш заспа, изгубила усещане дори за болката. Беше се борил със зъби и нокти, но една секунда провали всичко. Секунда на лекомислен гняв… Сега го очакваше нерадостно бъдеще, сиво и монотонно, лишено от стимул за живот.
Зад гърба му се разнесе дискретно покашляне, последвано от уверен глас:
— Здрасти, Майлс.
Очите му рязко се отвориха, чувството на ранено животно, скрито в дълбоката си дупка, бързо се стопи.
— Елена! Чух, че двете с мама сте се върнали снощи от имението Воркосиган… Влизай.
— Да, тя е толкова мила… — отвърна Елена и пристъпи към стола. — Знае, че се страхувам от столицата и винаги ме придружава… Понякога имам чувството, че е родната ми майка…
— Кажи й го, положително ще се зарадва.