— Но как ще ми отнемеш всички технически сътрудници? — попита той. — Не е ли по-добре да се приближим още малко и да взривим совалката им направо на площадката? Тогава ще ги пипнем заедно с кораба!…
— Ще ги пипнем, как не! Четирима механици плюс моя милост срещу цял екипаж? — Майлс тръсна глава: — Не, благодаря! Освен това нищо не ни гарантира, че като ги лишим от средство за бягство, те няма да стигнат до решението за най-красивото масово самоубийство през последните години!
— А какво да правя, в случай че не успееш да разминираш проклетия им кораб навреме?
— Импровизирай — мрачно се усмихна Майлс.
Пелианците очевидно не бяха настроени чак толкова на самоубийствена вълна и предпочитаха да търсят шанс в живота с малката спасителна капсула. В същото време Майлс и четиримата техници осъществиха грубо, но ефикасно проникване на борда, взривявайки вакуумните ключалки.
Майлс проклинаше неудобния скафандър, прекалено голям за ръста му. Заедно с охлузванията по най-различни части на тялото си, разбра какво означава израза „да те облее студена пот“. Изправен в тъмния коридор на чуждия кораб, той притеснено се оглеждаше, а техниците бързаха да заемат предварително разпределените сектори.
Майлс пое по най-тесния коридор, крайната му цел бяха тактическата зала, помещенията за почивка на екипажа и командния мостик. Искаше да ги провери за взривни устройства или някаква полезна информация. Навсякъде го посрещаха разбити монитори и изгорени шкафове за съхранение на информация. Хвърли поглед на часовника си. От началото на абордажа бяха изтекли пет минути — време, достатъчно за отдалечаването на совалката, време за вероятния взрив в реакторите…
В шлемофона му екна тържествуващ вик:
— Открих го! Открих го! — Беше един от техническите сътрудници на Аусън: — Стартирали са верижна реакция, но аз я прекратих!
Съобщението беше посрещнато с радостни викове. Майлс се строполи върху близкото кресло с разтуптяно сърце. После опиянението отмина, сърцето му сякаш спря. Набра код за обща връзка и усили сигнала до крайност:
— Предположението за едно единствено взривно устройство е малко наивно, нали? — изрече с твърд глас той. — Търсенето трябва да продължи още най-малко десет минути!
Заповедта беше посрещната с разтревожени викове. В продължение на три минути от репродукторите долиташе единствено запъхтяно дишане. Майлс прекоси коридора и се насочи към капитанската кабина. Отвори вратата и въздухът напусна гърдите му с остро свистене. Първото нещо, което се наби в очите му беше микровълнова печка с изкъртен капак. Часовникът й бе включен, а във фурната беше натикан метален цилиндър с течен кислород под високо налягане. Това очевидно бе приноса на готвача към бойните действия. След две минути от кухненския бокс и съседните помещения нямаше да има дори следа. Майлс разкачи проводниците и продължи тичешком напред.
— О, по дяволите! — просъска уплашен глас в шлемофона му. — По дяволите!
— Къде се намираш, Кат?
— В оръжейния склад. Прекалено много са, не мога да се справя с всичките!
— Не спирай, идваме! — Майлс премина на друг канал и издаде рискована заповед, събирайки всички на едно място. После се приведе и затича, следвайки светлинната индикация на дисплея пред очите си. Вратата на камерата за съхранение на боеприпаси зееше отворена, техническата сътрудничка на име Кат пълзеше край дълга редица блестящи муниции.
— Всички касетъчни бомби са с включени детонатори! — подвикна напрегнато тя. Пръстите й не преставаха странния си танц върху панелите за декодиране на сигнала. Прехапал устни, Майлс надникна зад рамото й, запомни блокиращия код и започна да го вкарва в детонаторите на бомбите, подредени в съседния стелаж. В процеса на работата откри, че скафандрите не са пригодени за страхливи подсмърчания, тъй като човек не може да избърше носа си. Все пак соничните чистачки поддържаха предното стъкло чисто от замъгляване и това не беше малко. Неволно подсмръкна, гореща жлъчка изригна от стомаха и напълни устата му с противен вкус на желязо. Пръстите му станаха дебели и тромави, в главата му се появиха гадни мисли… Бих могъл сега да съм на Колонията Бета… Бих могъл да съм си у дома в леглото… А дори и под него!
С ъгълчето на окото си забеляза, че в погреба влиза още един от техническите сътрудници. Време за празни приказки нямаше. Работеха рамо до рамо, тишината се нарушаваше единствено от свистенето на вентилационната система. Компютърът в скафандъра очевидно не одобри душевното му състояние, притокът на кислород видимо намаля. Ботари за нищо на света не би го пуснал на подобна мисия, а едва ли би му позволил да дава и наряд на орбиталната станция. Давай, още малко, стисна зъби Майлс. Ето тази бомба, следващата… Край!