Кат се надигна от противоположния стелаж, в очите й имаше сълзи.
— Още три секунди и… — Ръката й махна към подредените в стройни редици бомби. Майлс я прегърна и тромаво я потупа по гърба.
— Поплачи си — промърмори той. — Напълно си го заслужи. — Пръстът му изключи връзката точно секунда преди носа му да издаде поредното могъщо подсмърчане.
Майлс се измъкна от пленения кораб и стъпи на площадката за кацане с неочаквана награда — боен пелиански скафандър, който беше толкова малък, че почти се покриваше с неговите размери. След проверката се оказа, че настройката е женска, но това можеше да се промени. Видял Елена сред групичката посрещачи, той гордо се провикна:
— Виж какво намерих!
Тя учудено сбърчи нос:
— Плени цял кораб за един брониран скафандър?
— Не, разбира се. Плених го заради другото — онова неизвестно оръжие… От този кораб изстреляха лъча, който проникна през защитните прегради… Всъщност, какви са пораженията от него?
Отговори един от фелицианските офицери, който кой знае защо гледаше намръщено по посока на Елена:
— Проби една дупка… Всъщност, улучи затворническия сектор. Въздушното налагяне започна да спада и ТЯ ги пусна!
Майлс забеляза, че неговите хора се движат на групички.
— Съжалявам, милорд — смутено промърмори Елена.
— Хм — промърмори Майлс и уморено потърка слепоочията си. — Тук май ще се наложи намесата на сержанта…
— След като се събуди…
— Какво?
— Той охраняваше затворническия сектор по време на нападението — отвърна с очи в краката си Елена. — И… направи опит да ми попречи да пусна пленниците…
— Направи опит? Нима не успя?
— Зашеметих го със станъра си. Страхувам се, че ще бъде доста ядосан… Нали нямаш нищо против, ако за известно време се навъртам край теб?
Майлс тихо подсвирна.
— Нямам, разбира се… А дали част от пленниците… Не, почакай! — Повиши глас и рязко извика: — Командор Ботари, изказвам ви официална благодарност за проявената инициатива! Ние не сме касапи, задачите ни тук са строго определени! — Очите му се сведоха към дребничкия фелициански лейтенант, май се казваше Гамад… Онзи се сви, а Майлс се обърна към Елена и вече по-тихо попита: — Има ли жертви сред пленниците?
— Двама, чиито клетки бяха разрушени от пряко попадение на ОЕБЛ…
— От какво?
— Орбитален електронен блуждаещ лъч — така го нарече Баз… Освен това още единадесет, до които не успях да се добера навреме и бяха задушени. — Болката в очите й прониза сърцето му.
— А колко щяха да умрат, ако не беше ги освободила?
— Изгубихме въздуха в целия сектор.
— Капитан Тънг?
— Предполагам, че е някъде тук — разпери ръце Елена. — Не беше сред тринадесетте, за които ти споменах… Но сред тях се оказа един от пилотите му, притежаващи имплантация за топлинен скок… А другият е изчезнал… Това важно ли е?
Сърцето на Майлс пропусна един такт.
— Искам веднага да се разпространи една моя заповед — обърна се към близката наемничка той. — Пленниците да се залавят без стрелба и без опасност за живота! — Жената кимна и бързо се отдалечи, а Майлс се извърна към Елена. — След като Тънг е на свобода, най-добре наистина стой край мен! Господи Исусе! Ще трябва да видя тая дупка, дето не е никаква дупка… Баз откъде изрови това непроизносимо словосъчетание?
— Каза, че лъчът бил изобретен на Бета, преди няколко години. Без особен търговски успех, тъй като защитата срещу него е прекалено елементарна — просто променяш интензивността на предпазния екран… Помоли да ти предам, че до довечера ще се справи с него, вече се е заел да препрограмира екраните…
— О — рече Майлс. Това бе краят на поредната безумна мечта. За момент си беше въобразил, че ще разкрие тайната на неизвестния лъч и ще я сложи в краката на бараярския император. В представите си виждаше капитан Илиан, вцепенен от смайване, уважението в очите на баща си… Тържествената обстановка, всеобщото признание на способностите му. Но май стана като в онази приказка за котката, която преследвала скакалец без крачета и си въобразявала Бог знае какво… От устата му се откъсна тежка въздишка.
Е, поне се снабди с брониран скафандър…
Направи знак на Елена и се насочи към затворническия сектор. Гамад и един от инженерите се присъединиха към тях.
— Изглеждаш уморен — промърмори Елена, изравнила крачка с неговата. — Не е ли по-добре да вземеш един душ и да си починеш?
— Значи усещаш вонята на изсъхналия ужас, затоплена от налягането в скафандъра? — усмихна се той. Тикна шлема под мишницата си и добави: — Още не съм ти разказал как си прекарах времето… Трябва ми майор Даум, искам да докладва за защитната стратегия… Май само той продължава да мисли трезво и сигурно вече разполага с общата картина на боя… — Очите му се плъзнаха по фигурата на лейтенанта с неприкрито отвращение.