— Така ли? — спря се Майлс. — И какво точно ти каза?
— Всъщност, нищо особено — сви рамене тя. — Просто спомена, че вече ми е време… Понякога… Понякога много ми се иска мама да е жива…
— Разбирам — топло я погледна той. — Опитай се да поговориш с моята майка, тя положително ще те разбере… Или с мен… Можеш ли да разговаряш с мен?
— Разбира се — усмихна се тя. — Благодаря…
Стигнаха до началото на стълбите, тя се спря.
— Знаеш ли, той престана да говори за мама… По-рано, преди да навърша дванадесет, постоянно ми разказваше за нея. После изведнъж престана… Дали не е започнал да я забравя?
— Едва ли — поклати глава Майлс. — Виждам го по-често от теб и мога да те уверя, че не е погледнал друга жена…
Започнаха да се спускат по стълбището. Краката го боляха, движеше ги с цената на огромни усилия. Клатушкаше се като пингвин, ръцете му неволно търсеха опората на перилата.
— Не е ли по-добре да вземеш асансьора? — попита Елена, забелязала несигурните му движения.
Само това остава, възмути се в себе си Майлс. И тя да започне да ме третира като инвалид. Очите му се плъзнаха по излъсканите перила.
— Докторите казаха да не натоварвам краката си — рече той и на лицето му се появи широка усмивка. — Но пропуснаха да уточнят как да го правя… — Повдигна се на ръце и възседна перилата.
На лицето й се появи изненада и ужас.
— Майлс, да не си полудял! — извика. — Ако паднеш оттам, здрава костица няма да ти остане!
Той отпусна хватката си и тялото му се плъзна надолу. Тя се засмя и хукна по стъпалата след него. Майлс взе завоя с пълна скорост, видя какво го чака в подножието на стълбата и усмивката му замръзна.
— О, по дяволите!…
Нямаше как да се спре.
— Какво, за Бога…
— Пази се!
Тялото му излетя от края на парапета и с пълна скорост се заби в едрия офицер с посивяла коса, който го гледаше безмълвно, парализиран от изненада. Претърколиха се по плочките на вестибюла в момента, в който Елена изскочи иззад завоя. Майлс не можеше да види лицето на офицера, но усещаше топлината му и знаеше, че трябва да е почервеняло от гняв. На крачка от тях стоеше още един офицер — висок и строен мъж с капитански отличителни знаци на якичката. Подпираше се на бастун и весело се смееше.
Майлс се изправи и криво-ляво успя да заеме военна стойка.
— Добър ден, татко — хладно поздрави той, а решително вирнатата му брадичка предупреждаваше, че няма да позволи коментари по повод необичайното си придвижване из къщата.
Лорд-адмирал Арал Воркосиган, министър-председател на Бараяр и пръв помощник на императора Грегър Ворбара, управлявал планетата като регент докато Негово Величество навърши пълнолетие, оправи униформата си, прокашля се и отвърна:
— Добър ден, сине. — Тонът му беше строго официален, но очите му се смееха. — Радвам се да видя, че нараняванията ти не са чак толкова сериозни…
Майлс сви рамене, но вътрешно беше доволен от тактичността на баща си.
— Нищо особено — промърмори.
— Извини ме за момент… О, добър ден, Елена… — Извърна се към втория офицер и попита: — Куделка, какво е становището ти за разходите по поддръжка, които спомена адмирал Хесман?
— Мисля, че са доста раздути — отвърна капитанът.
— Значи и на теб ти направи впечатление, а?
— Не мислите ли, че те включват и нещо друго?
— Може би. Но какво? Бюджетът на партията му? Кой е изпълнител на договора? Деверът му? На какво се дължи раздутия бюджет — на преднамереност, или обикновена неефективност? Ще възложа на Илиан да провери първата от тези вероятности, ти ще поемеш втората… Искам пълен анализ на цифрите!
— Ще се разпискат. Дори днес вече бяха готови да го сторят…
— Не им обръщай внимание. Като член на Генералния щаб съм изготвял същите калкулации и отлично зная колко боклук могат да поемат…
Капитан Куделка се усмихна, кимна с глава по посока на Майлс и Елена, после побърза да се оттегли.
Баща и син се гледаха и мълчаха. Никой не искаше пръв да отвори дума за проблема, който стоеше между тях. Лорд Воркосиган сякаш разбра мълчаливото му послание, кимна с глава и попита:
— Закъснях ли за обяд?
— Току-що ми съобщиха, че е сервиран, сър…
— Ами тогава да вървим…
Понечи да подкрепи сина си, но навреме се осъзна и кръстоса ръце зад гърба. Тръгнаха един до друг, бавно и някак тържествено…
Изпънал се с дрехите на леглото, Майлс гледаше с отвращение неподвижните си крака. Те бяха неговите врагове, неговите бунтовни провинции, непокорни войници и коварни саботьори… Щеше да му се наложи още едно, последно ставане. Да се измие и преоблече в пижама и да се приготви за сън. Но това усилие му се струваше свръхчовешко, извън неговите възможности. Той съвсем не е герой… Като онзи, за когото беше разказвал дядо му. По време на бой застрелял изтощения кон под себе си и поискал друг… Само за да го сподели същата съдба.