— Мили боже — високо каза тя. — Ще го изпусна. Знам, знам, знам, че ще го изпусна.
Мускулчето до лявото й око вече лудешки трептеше. Самите й очи бяха почти насълзени.
— Колко е часът, Уокър?
— Девет и осемнайсет, госпожо.
— Сега вече наистина ще го изпусна! — извика тя. — Божичко, защо вече не идва!
Това пътуване беше важно за мисис Фостър. Сама заминаваше за Париж на гости при дъщеря си, единственото й дете, която се беше омъжила за французин. Мисис Фостър не се интересуваше много от французина, но обичаше дъщеря си и най-вече страстно мечтаеше да зърне трите си внучета. Познаваше ги само от многобройните снимки, които получаваше и с които кичеше цялата къща. Какви хубави деца бяха! Душата си даваше за тях и винаги когато пристигаше нова снимка, тя я отнасяше в стаята си и дълго я съзерцаваше. С любов се взираше и търсеше в личицата онази удовлетворяваща прилика, която значеше толкова много. Напоследък бе започнала да чувства все по-силно, че няма никакво желание да изживее дните си далече от своите деца, да не могат да й идват на гости, да ги извежда на разходки, да им купува подаръци, да ги гледа как растат. Знаеше, разбира се, че не бе редно и дори до известна степен не бе честно да мисли такива неща, докато съпругът й бе още жив. Знаеше също, че макар вече да не вземаше такова дейно участие в управлението на многобройните си предприятия, той никога не би склонил да напусне Ню Йорк, за да живее в Париж. Беше истинско чудо, че изобщо се съгласи да я пусне да им гостува сама за шест седмици. Но, ах, как би желала да живее там за постоянно и да бъде близо до тях!
— Уокър, колко е часът?
— И двайсет и две минути, госпожо.
Докато й отговаряше, вратата на кабинета се отвори и мистър Фостър излезе в антрето. Остана за миг внимателно загледан в жена си. Тя също го изгледа — това дребно, но все още много подвижно старче с огромна брада.
— Хм! — рече той. — Ако искаш да хванеш самолета, в най-скоро време трябва да тръгнем.
— Да, скъпи, да! Всичко е готово. Колата чака.
— Това е добре — отвърна той. Наклонил глава на една страна, внимателно я наблюдаваше. Имаше странния навик да изкривява главата си и после няколко пъти бързо да я поклаща. Затова и защото скръстваше ръцете си високо пред себе си, до гърдите, приличаше на катеричка от Сентръл Парк.
— Ето Уокър ще ти държи палтото, скъпи. Облечи се.
— Ще се върна след минутка — отвърна той. — Искам само да си измия ръцете.
Тя го чакаше, а високият иконом стоеше до нея и държеше палтото и шапката.
— Уокър, ще го изпусна ли?
— Не, госпожо. Мисля, че всичко ще бъде наред.
После мистър Фостър се появи отново и икономът му помогна да си облече палтото. Мисис Фостър бързо излезе навън и се качи в наетия кадилак. Мъжът й вървеше след нея, но слизаше по стълбите бавно, като се спря по средата, за да огледа небето и да подуши студения утринен въздух.
— Струва ми се, че има малко мъгла — каза, докато сядаше в колата до нея. — А на летището винаги е по-лошо. Няма да се учудя, ако полетът вече е отменен.
— Не говори така, скъпи. Моля те.
Не си казаха нищо повече, докато колата не пресече моста и не излезе от Лонг Айлънд.
— Уредих въпроса с прислугата — обади се мистър Фостър. — Ще напуснат още днес. Платих им по половин заплата за шест седмици и казах на Уокър, че ще му телеграфирам, когато отново имаме нужда от него.
— Да — отвърна тя. — Той ми каза.
— Тази вечер ще се преместя да живея в клуба. Добре ще бъде малко да променя обстановката.
— Да, скъпи, ще ти пиша.
— От време на време ще наминавам към къщи, за да проверявам дали всичко е наред и да прибирам пощата.
— А не смяташ ли, че би било по-добре, ако Уокър остане през цялото време да наглежда къщата? — смирено попита тя.
— Глупости. Изобщо не е необходимо. А ще трябва да му плащам пълната заплата.
— Ах, да, разбира се.
— Освен това кой знае какво ще му хрумне на един прислужник, ако го оставиш сам в къщата — обяви мистър Фостър. Извади пура и след като отряза крайчето й със сребърно ножче, я запали със златната си запалка.
Жена му седеше неподвижно и здраво стискаше ръцете си под одеялото.
— Ще ми пишеш ли? — попита.
— Ще видя — отвърна той. — Но се съмнявам. Знаеш, че не обичам да пиша писма, освен ако няма нещо важно.
— Да, скъпи, знам, затова не се притеснявай.
Продължиха по булевард „Куинс“ и когато наближиха равното блатисто поле, върху което е построено летището „Айдълуайлд“, мъглата започваше да се сгъстява и колата трябваше да намали скоростта.