Когато я чу, че влиза, мъжът й излезе от кабинета си.
— Е — каза той, застанал до вратата, — как беше Париж?
— Излитаме утре в единайсет — отвърна тя. — Това е окончателно.
— Искаш да кажеш, ако се вдигне мъглата.
— Вече се вдига. Излезе вятър.
— Изглеждаш изморена. Трябва да си прекарала тревожен ден.
— Не беше много приятно. Смятам веднага да си легна.
— Поръчал съм кола за утре. В девет часа.
— О, благодаря ти, скъпи. И искрено се надявам, че няма да си правиш труда отново да ме изпращаш чак дотам.
— Не — бавно отвърна той. — Мисля, че няма. Но не виждам защо пътьом да не ме оставиш в клуба.
Тя го погледна и в този миг й се стори, че е много далеч от нея, отвъд някаква преграда. Изведнъж бе станал толкова малък и далечен, че не можеше да бъде сигурна нито какво прави, нито какво мисли, нито дори какъв е.
— Клубът ти е в долната част на Манхатън — каза тя. — Не е по пътя за летището.
— Но ти ще имаш много време, скъпа. Нима имаш нещо против да ме оставиш в клуба?
— Не, разбира се.
— Добре. Тогава до утре в девет часа.
Тя се качи в стаята си на втория етаж и беше толкова изтощена от изминалия ден, че щом си легна, заспа.
На следващата сутрин мисис Фостър стана рано и в осем и половина вече беше долу, готова за тръгване.
Малко след девет се появи мъжът й.
— Направи ли кафе? — попита той.
— Не, скъпи. Помислих, че ще закусиш в клуба. Колата вече чака. Аз съм съвсем готова за тръгване.
Стояха в антрето — напоследък като че ли се виждаха все в антрето — тя с шапка, палто и чантичка, той в костюм със старомодна тясна кройка и високи ревери на сакото.
— Багажът ти?
— На летището е.
— Ах, да. Разбира се. Ако смяташ да ме оставиш в клуба, няма да е зле вече да тръгваме.
— Да! — извика тя. — Да, моля те!
— Ще си взема само няколко пури. Веднага ще се върна. Ти се качвай.
Тя излезе и се запъти към колата. Когато наближи, шофьорът й отвори вратата.
— Колко е часът? — попита го тя.
— Около девет и петнайсет.
Мистър Фостър излезе след пет минути и докато го наблюдаваше как бавно слиза по стълбите, тя си помисли, че в тези тесни, подобни на кюнци панталони краката му изглеждаха като на козел. Както и предишния ден, той се спря насред стълбите, за да подуши въздуха и да погледне небето. Времето все още не беше много ясно, но през мъглата се процеждаха слънчеви лъчи.
— Този път може да имаш късмет — каза той, когато се настаняваше до нея в колата.
— Побързайте, моля ви — обърна се тя към шофьора. — Не се притеснявайте за одеялото. Аз сама ще го наглася. Моля ви, тръгвайте. Закъснявам.
Човекът се върна на мястото си зад волана и запали двигателя.
— Само за момент! — изведнъж се обади мистър Фостър. — Почакайте малко, ако обичате.
— Какво има, скъпи? — Тя го видя, че рови из джобовете на палтото си.
— Бях приготвил малък подарък за Елен. Къде съм го оставил, за бога? Сигурен съм, че го държах в ръка, докато слизах надолу.
— Не видях да носиш нещо. Какъв подарък?
— Малка кутийка, увита в бяла хартия. Вчера забравих да ти я дам. Не искам и днес да я забравя.
— Кутийка ли! — възкликна мисис Фостър. — Не съм виждала никаква кутийка!
Тя трескаво затърси по задната седалка. Мъжът й продължаваше да рови из джобовете на палтото си. После го разкопча и заопипва сакото си.
— По дяволите! — каза. — Трябва да съм я забравил в спалнята. Няма да се бавя и минутка.
— Но моля те! — извика тя. — Нямаме време. Моля те, остави! Можеш да го изпратиш и по пощата. И без това е някой глупав гребен. Ти винаги й подаряваш гребени.
— Че какво им е лошото на гребените, ако смея да попитам? — извика той, бесен, че един път и тя не се е сдържала.
— Нищо, скъпи, сигурна съм. Но…
— Спрете! — нареди той. — Отивам да го донеса.
— Бързай, скъпи! Моля те, бързай!
Стоеше неподвижна и го чакаше.
— Колко е часът?
Шофьорът погледна ръчния си часовник.
— Почти девет и половина.
— За един час можем ли да стигнем до летището?
— Точно за толкова.
В този момент мисис Фостър забеляза нещо бяло, което се подаваше от цепнатината между седалката и вратата откъм страната на мъжа й. Пресегна се и изтегли малка, увита в хартия кутийка и в същото време й направи впечатление колко дълбоко и здраво беше заклещена, сякаш е била натикана там с ръка.
— Ето я! — извика тя. — Намерих я! О, боже, сега ще се бави с часове, за да я търси. Моля ви, изтичайте бързо и му кажете да слезе, моля ви!