На шофьора — мъж с капризна малка ирландска уста — тази работа не допадна особено, но слезе от колата и се изкачи по стълбите до входната врата. После се върна обратно.
— Вратата е затворена — съобщи той. — Имате ли ключ?
— Да, почакайте. — Тя трескаво затърси из чантичката си. Малкото й лице бе напрегнато от тревогата, устните — издадени напред като тръбичка. — Ето го! Не, аз сама ще отида. Ще се справя по-бързо. Знам къде е.
Тя бързо излезе от колата и изкачи стълбите до входната врата, като държеше ключа в ръка. Мушна го в ключалката и тъкмо да го завърти, замръзна на място. Повдигна глава и остана съвсем неподвижна, тялото й се закова насред цялото бързане да превърти ключа, да влезе вътре и тя зачака — пет, шест, седем, осем, девет, десет секунди. Начинът, по който беше застанала — с вирната глава и напрегнато тяло — създаваше впечатлението, че се ослушва да чуе повторно някакъв звук, който беше доловила миг преди това някъде далече от вътрешността на къщата.
После най-неочаквано отново се оживи. Извади ключа от ключалката и изтича надолу по стълбите.
— Твърде късно е! — извика тя на шофьора. — Не мога да го чакам. Просто не мога. Ще изпусна самолета. Бързайте, моля ви, бързайте! Към летището!
Ако шофьорът я беше наблюдавал, щеше да забележи, че лицето й беше пребледняло мъртвешки, а цялото й изражение изведнъж се беше променило. Нямаше го вече онзи добродушен и глуповат израз. Чертите й бяха придобили някаква особена твърдост. Малката уста, обикновено тъй вяла, сега се беше стегнала и изтъняла, очите блестяха, а гласът й, когато проговори, бе придобил нова властна нотка.
— Бързайте, ако обичате, бързайте!
— Съпругът ви няма ли да пътува с вас? — попита удивен шофьорът.
— Разбира се, че не! Само щях да го оставя в клуба. Няма значение. Той ще разбере. Ще си извика такси. Не се бавете с излишни приказки. Тръгвайте! Аз трябва да хващам самолет за Париж!
Мисис Фостър го подтикваше от задната седалка и човекът през цялото време караше бързо, така че тя хвана самолета минути преди да излети. Скоро летеше високо над Атлантическия океан, удобно излегната в самолетното кресло, заслушана в шума на моторите, най-после на път за Париж. Новото настроение още не я беше напуснало. Чувстваше се някак особено прекрасно и удивително силна. Беше малко напрегната от всичко това, но то се дължеше по-скоро на учудването й от постъпката, отколкото от нещо друго. И колкото повече самолетът се отдалечаваше от Ню Йорк и Шейсет и втора улица, толкова по-силно я завладяваше някакво огромно спокойствие. Когато стигна в Париж, беше силна и уверена.
Видя внуците си и отблизо те се оказаха дори по-красиви, отколкото на снимките. Като ангели, повтаряше си тя, толкова са хубави. Всеки ден ги извеждаше на разходка, черпеше ги с пасти, купуваше им подаръци и им разказваше чудни приказки. Веднъж в седмицата, във вторник, пишеше писмо на мъжа си — хубаво непринудено писмо, изпъстрено с новини и клюки, което винаги завършваше с думите: „И да се храниш редовно, скъпи, макар че се опасявам, че няма да го правиш, когато не съм при теб.“
Когато шестте седмици изтекоха, всички съжаляваха, че тя трябва да се връща в Америка при съпруга си. Тоест всички, с изключение на нея самата. Странно, но това като че ли не причиняваше чак такава мъка, каквато би очаквала, а когато ги целуваше за довиждане, в поведението и в думите й имаше нещо, което сякаш намекваше, че съществува възможност да се върне, и то в не много далечно бъдеще.
Като вярна съпруга обаче, каквато си беше, тя не пресрочи престоя си. Точно шест седмици след пристигането си изпрати телеграма на мъжа си и взе обратния самолет за Ню Йорк.
Мисис Фостър пристигна на „Айдълуайлд“ и заинтригувана отбеляза, че не я чака кола. Може би й беше малко забавно. Тя обаче запази пълно спокойствие и когато носачът й помогна да се настани с багажа в таксито, не прекали с бакшиша.
В Ню Йорк беше по-студено, отколкото в Париж и по канавките се търкаляха буци мръсен сняг. Таксито спря пред къщата на Шейсет и втора улица и мисис Фостър успя да убеди шофьора да изкачи двата й големи куфара до площадката пред входната врата. След това му плати и натисна звънеца. Изчака, но отговор нямаше. За всеки случай позвъни отново и чу как звънът остро отекна далече в килера в задната част на къщата. Но така и никой не дойде.
Извади собствения си ключ и сама си отвори вратата.
Първото, което видя, когато влезе, беше голямата купчина писма на пода, където бяха изпадали, след като са ги пъхали в кутията. Вътре беше тъмно и студено. Големият часовник беше все още покрит с чаршаф, за да не се праши. Независимо от студа обаче въздухът беше странно тежък и наоколо се разнасяше някаква особена лека миризма, която преди не бе усещала.