— Сега му е времето да присвоим някой малък плавателен съд и да тръгнем нагоре по Реката — каза Фострол. — Но тук не виждам такъв.
Дейвис погледна към скелетоподобните постройки и към хората, които пъплеха около тях и все още излизаха от тях. Бригадите с кофите вече бяха приключили работата си, въпреки че преди няколко минути той би могъл да се обзаложи, че целия град беше обречен. Димът се бе разпръснал с изключение на няколко облачета.
Фострол и той все още имаха граалите си. А една риболовна лодка, закотвена няколко метра по-надолу, съдържаше въдици, мрежи и копия. Това би трябвало да бъде достатъчно.
Докато газеха към лодката, те видяха един мъж с тъмна кожа, черни коси, затворени очи, лежащ с лице към пода. Челюстта му се движеше бавно. Но той не преживяше.
— Дъвката на мечтите — каза Фострол. — Сега той е някъде в Перу на Инките, в съзнанието му проблясват видения на земята, която някога е познавал, но която никога не е съществувала в действителност. Или може би той лети по-бързо от светлината между звездите към границите на безграничното.
— Не такива прекрасни неща — каза Дейвис отвратено. Той посочи еректиралия пенис на мъжа. — Той сънува, че лежи с най-красивата жена в света. Ако има въображението да направи това, в което се съмнявам. Тези хора са груби и брутални селяндури. Върхът на техните мечти е лесен живот без задължения, никакви господари, много храна и бира и всяка жена, робиня на тяхната любов.
Фострол се занесе нанякъде.
— Ти току-що описа Рая, приятелю мой. Това е Речния свят. С изключение на господарите и всяка жена — сексуална робиня, както така странно описа пола с кадифените бедра. Отърви се от господарите и приеми, че много жени ще те презират, но че има и много други, които няма да го направят. И ето ти невъображаемия мъжки идеал за след света. Не е толкова лошо. Със сигурност, една крачка напред от родната планета.
— Що се отнася до този тук, той е бил роден сред бедните и си е останал след тях. Но бедните са солта на земята. Под сол не разбираме секрецията на някои геологически явления. Имаме предвид солта, оставена по кожата след много труд и обилна пот, солта, натрупана в резултат на къпането. Този зловонен материал и слоят от загниващи, люпещи и кожни клетки е солта на земята.
Дейвис се изкачи на лодката, изправи се и посочи към вдигнатия пенис на мъжа.
— А! По-долу от животните! Нека да изхвърлим маймуната през борда и да продължим.
Фострол се засмя:
— Без съмнение той мечтае за Ан, нашата местна троянска Елена. Ние също сме правили това и не се срамуваме от него. Между другото, откъде знаеш, че той не си мечтае за мъж? Или за възлюбената си лама?
— Ти също си отвратителен — каза Дейвис. Той се наведе и хвана глезените на мъжа. — Помогни ми.
Фострол пъхна ръцете си под мишниците на мъжа и го повдигна.
— Ох! Защо гравитацията увеличава силата си, когато повдигаме труп, пиян или упоен? Отговори на това, мои филистимлянски приятелю. Ние ще отговорим вместо теб. Това е така, защото гравитацията не е неизменна сила, винаги подчиняваща се на това, което наричаме физични закони. Гравитацията варира в зависимост от обстоятелствата. Така че противно на Хераклит, това което се издига, не винаги пада.
— Бръщолевиш като маймуна — каза Дейвис. — Давай! Едно, две, три, хвърляй!
Мъжът цопна във водата на едната си страна, потъна под повърхността, после се показа, плюейки вода. До кръста в Реката, той се отправи към брега.
— Благодари ни за банята от която толкова се нуждаеше! — каза Фострол и се засмя. После започна да издърпва котвата.
Но Дейвис посочи към брега и прошепна:
— Ето ги, идват!
Десет войници, с дървени каски и носещи копия тичаха към тях.
— Някой ни е издал! — констатира Дейвис и се намръщи.
Две минути по-късно те бяха придружени до затвора.
4.
Ивар и Ан не бяха убити. Викингът се беше бил с много войници, убивайки и ранявайки много, и някак си беше постигнал целта си, въпреки че кървеше на много места.
Оцапаната му с кръв брадва се бе стоварила върху главата на Инка и Пачакунти беше престанал да бъде император. Ивар не се беше опитал да убие Ан. Това, че беше нокаутиран точно след като размаза черепа на Инка, може би беше единствената причина да не я убие.
Според закона на Царството на западното слънце Ивар трябваше да бъде държан жив, за да бъде измъчван в продължение на дни, докато тялото му не може да понесе повече. Но мъжът, който завзе властта, имаше друга идея. Тамкар беше генерал на полк, но беше следващият по ред за престола. Той веднага насочи войниците си срещу тези на Пачакути, уби ги и се обяви за Инка. Неговите убийци убиха другите генерали и след известна борба оцелелите полкове се предадоха на новия Инка. Толкова за традицията за реда на предаване на властта.