Въпреки че Тамкар публично осъди Ивар, той би трябвало да му е тайно благодарен. Осъди го на Скока на смъртта, но това даде на Ивар малък шанс да спечели свободата си и да напусне царството. Ан Пулен, Фострол и Дейвис не бяха участвали в убийството на Пачакути и въпреки това бяха признати за виновни по асоциация с викинга. Всъщност новият Инка се отърваваше от тези, които считаше за опасни. Той събра една група от високопоставени мъже и ги изпрати на подвижното мостче. Всички освен двама паднаха. Това удовлетвори народа, при все че някои бяха разочаровани, тъй като не всички паднаха. Тамкар се оглеждаше за други, които подозираше, че може да поискат да му отнемат трона. Те, заедно с престъпниците, бяха принудени да направят Скока. Тълпата обичаше зрелищата. След тези загрявки предстоеше главното събитие. Ивар и другарите му сега имаха техния шанс да накарат простолюдието да тръпне от вълнение. Да не говорим пък за самите тях.
Две седмици след смъртта на Пачакути Дейвис и съкилийниците му бяха отведени на кулата по пладне. Те бяха държани в едно укрепление, така че имаха пространство, където да се упражняват активно. Също така те се упражняваха на дълъг скок на пистата и една запълнена с пясък яма подсигуряваше тези, които трябваше да направят Скока на смъртта.
Императорът искаше състезателите да достигнат колкото се може по-близо до другото подвижно мостче преди да паднат. Хората харесваха доброто представление, а Императорът харесваше това, което и народът му.
Той седеше на стол на платформата, от която се подаваше мостчето на „свободата“.
Барабаните забиха и тръбите от риба-еднорог бяха надути. Тълпата отдолу ликуваше при обявяването на първия скок.
Фострол, който стоеше зад Дейвис, каза:
— Помни, приятелю наш. Степента на сила на гравитацията зависи от отношението на този, който й се противи. Ако съществуваше такова нещо като добър късмет, ние се молим той да ни бъде даден.
— Късмет и на теб — каза Дейвис. Той звучеше много нервно, дори и на себе си.
Капитанът на кралските стражи извика, че започва броенето. Преди двете минути да изтекат, Дейвис се приведе върху десетметровата дъска, изнесе десния си крак напред и се издигна нагоре. Точно тогава изпадна в екстаз. После той смяташе, че това беше единственото нещо, което го е спасило. И естествено, то му беше дадено от Бог. Той бе спасен от същото Същество, което беше спасило Данаил в лъвската бърлога.
Въпреки това падна тежко напред, докато краката му се задържаха на пети на края на мостчето. Гърдите и лицето му се удариха в коравото тисово дърво близо до края на мостчето. Ръцете му сграбчиха двете страни на мостчето, въпреки че нямаше опасност да падне. Полежа известно време преди да се изправи. Викове на радост, подигравки и дюдюкания се понесоха от тълпата на земята. Той не им обърна внимание, докато вървеше накуцвайки по мостчето към платформата и бе подет от стражите. Сърцето му биеше бързо и дълго не можеше да спре да трепери. В същия момент Фострол вече тичаше по подвижното мостче с лице, което изразяваше решителност.
Той също се издигна, въпреки че Дейвис се съмняваше, че французинът е изпитал същия екстаз. Той се приземи съвсем накрая, но успя да падне напред. Ако беше политнал назад, щеше да падне.
Той се хилеше когато стигна до Дейвис.
— Ние сме такива великолепни атлети! — извика той. Барабаните забиха и тръбата изсвири за трети път. Ан, гола като прадедите си, с кожа, побеляла от страх, се затича по подвижното мостче.
Наведена напред, пружинирайки с ръце и с дългите си стройни крака, тя скочи през празнината без колебание.
— Каква смелост! Каква дързост! — извика Фострол. — Каква жена!
Дейвис, въпреки своята неприязън към нея, призна пред себе си, че французинът беше прав. Но смелостта и силата й не бяха достатъчни да я изтласкат към едно добро приземяване. Краят на подвижното мостче я удари в диафрагмата и дланите й се удариха в дървото. Дъхът й изсвистя. За момент тя висеше като риташе с крака в празнотата. Усилията й бяха агонизиращи. Тогава тя разтвори ръцете си, придвижвайки дланите си по края на дъската. Лицето й беше опряно в дървото. Започна да се плъзга назад, тъй като ръцете й отслабваха.
Ивар измуча, като гласът му надви над врявата на тълпата и виковете на мъжете върху платформите.
— Ти си Валкирия, Ан! Покажи, че ставаш за моя жена! Дръж се! Можеш да го направиш! Издърпай се нагоре и напред! Ще се срещнем на платформата! Ако паднеш, ще те срещна отново някъде по Реката!