Това изненада Дейвис. По време на двете седмици на техния престой в затвора, Ивар не беше проговорил нито дума на Ан.
Нито пък тя на него.
Ан направи гримаса, но дали беше отчаяние и болка или от радост от думите на Ивар — не се знаеше. Потейки се, с още по-побеляло лице, борейки се упорито, тя се издърпа напред, докато краката й не висяха повече. После тя се претърколи и легна по гръб, а гърдите й се издигаха и падаха бързо. На диафрагмата си имаше дълъг червен белег от сблъсъка. Две минути по-късно тя застана на четири крака и пропълзя няколко метра. После се изправи и завървя несигурно, но гордо по платформата.
Фострол я прегърна, може би с повече ентусиазъм, отколкото изискваше учтивостта, когато тя се присъедини към него.
Тя поплака малко, Фострол също. Но двамата се отделиха, за да наблюдават Ивар, когато отново барабаните забумтяха и тръбите изсвириха.
Огромният мъж с бронзово-червена коса, блестяща на слънцето, застана на подвижното мостче. Както бяха сторили и другите скачачи, той се навеждаше разкършваше и подскачаше нагоре-надолу за да загрее. Сега той се сви за скок, мърдайки устни като броеше секундите, заедно с капитана на стражите.
След това излезе от свитото си положение и побягна като масивните му крака загребваха въздуха. Мостчето се приведе под тежестта му и потрепери от удара.
Левият му крак пропадна надолу сантиметри преди края. Той се повдигна нагоре, ритайки с крака.
И отново пропадна, като не му достигаше един метър до края на победното мостче. Ръцете му се изстреляха напред и хванаха здраво двете страни на дървото, близо до края. Мостчето се огъна, отскочи малко нагоре и отново потъна надолу.
Изскърца силно. Дейвис извика:
— Качи се на мостчето! Ще се счупи!
Ивар вече се залюляваше назад за да хване за замах напред, така че да може да сложи краката си на дъската. Точно когато се придвижи напред, остър скърцащ шум оповести, че дървото се бе счупило. Ан изпищя. Дейвис изпъшка. Фострол извика:
— Боже мой!
Ръмжейки, Ивар профуча и се изгуби от очите им. Дейвис се втурна напред и опря стомаха си на перилата. Мостчето се люлееше нагоре-надолу. Но викингът не беше там.
Дейвис се наведе още по-напред. Там, на тридесет метра под него, Ивар висеше на ръцете си от една наклонена надолу дъска. Неговото изхвърляне напред към кулата го бе отпратило достатъчно далеч, за да хване една от хоризонталните дъски, които висяха от главната постройка. Висейки на дъската само на ръцете си, той беше успял да се придвижи по-близо до сградата. Но сигурно трябва да се бе плъзнал и беше паднал. Но отново се беше спасил, като се бе хванал за една напречна дъска, висяща на четиридесет и пет градуса ъгъл от външната стена на градската постройка. Тялото му сигурно се беше ударило силно в нея, и ръцете му се плъзгаха надолу по висящото дърво, оставяйки кървава следа.
Когато те бяха спрени, там, където друга дъска под ъгъл се събираше с тази, на която висеше той, той опита да се издърпа нагоре. И успя. След това трябваше да се изкачи обратно нагоре, докато стигне до платформата на която стоеше Дейвис. Ако не стореше това, нямаше да бъде освободен.
През това време Тамкар беше станал от трона си за да погледне през платформата надолу към викинга. Той се намръщи, когато видя Ивар бавно, но сигурно да си проправя път нагоре по стената на постройката. Но дори Тамкар трябваше да се подчини на правилата на изпитанието. На никого не беше позволено да помогне на Ивар.
Единствено от него зависеше да достигне до платформата или да падне. Изминаха около десет минути. И ето че се появи бронзово-червената коса на викинга и ухиленото му лице.
След като се прехвърли през перилата, легна за малко да възстанови силите си.
Когато се изправи, той заговори Тамкар:
— Със сигурност боговете ни помагат. Те са ни избрали за по-велики неща от това да бъдем роби.
— Не мисля така — каза Императорът. — Вие ще бъдете свободни, както повелиха боговете. Но няма да отидете далеч. Диваците на север от нас ще ви хванат и няма да бъдете повече свободни. Аз ще се погрижа за това.
За момент изглеждаше че Ивар ще се нахвърли върху Императора. Но копията на кралската стража бяха насочени към него. Той се отпусна, усмихна се и каза:
— Ще видим тази работа.
Дейвис се почувства изтощен. Изпитанието беше достатъчно ужасно. Сега, след като бяха издържали, отново щяха да попаднат в ръцете на злото. Тук поне имаше изобилие от храна. Но точно зад горната граница на Царството на западното слънце, земята от двете страни на Реката беше населена с хора, които беше по-добре да се избягват. Те даваха на робите си толкова храна, колкото да можеха да работят. Обичаха да разпъват на кръст робите и да ги връзват в различни агонизиращи пози за дълго време. Обичаха да ги изяждат. Ако си техен пленник и изведнъж ти дадат много храна, знай, че си угояван за основното ястие.